Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

В четвъртък пристигна ново писмо от клиентката ни.

Господин Холмс, вероятно няма да ви изненада новината, че напускам работата при господин Каръдърс. Дори високата заплата не може да компенсира неудобствата на моето положение. В събота пристигам в града и нямам намерение да се връщам тук. Господин Каръдърс вече има двуколка, така че опасностите на безлюдния път, доколкото изобщо ги е имало, вече не съществуват.

А конкретната причина за напускането ми е не само напрежението в отношенията ми с господин Каръдърс, но и повторното появяване на онзи отвратителен човек, господин Удли. Винаги е бил противен, но сега е още по-неприятен, защото е пострадал от някакво произшествие, видях го през прозореца, за щастие не съм се срещала с него. Той дълго разговаря с господин Каръдърс, който след това изглеждаше развълнуван. Явно господин Удли е отседнал наблизо, защото не нощува в къщата, но тази сутрин пак го мярнах да се прокрадва през храстите. Май бих предпочела наоколо да броди на свобода див звяр. Не мога да изразя колко ме отвращава и колко се страхувам от него. Как е възможно господин Каръдърс да търпи подобна твар дори и за миг? Но в събота всичките ми тревоги ще свършат.

— Дано, Уотсън, дано — каза мрачно Холмс. — Около това момиче се плете някаква сериозна интрига и сме длъжни да се погрижим за безопасността му при последното пътуване. Мисля, Уотсън, че трябва да заминем двамата за Фарнъм в събота сутринта и да се погрижим това странно и неясно разследване да не приключи зле.

Признавам, че до този момент не гледах на случая като на нещо сериозно, струваше ми се по-скоро чудат и странен, но не и опасен. Няма нищо необичайно в това един мъж да причаква и да следи една красива жена, а ако е толкова боязлив, че не само не смее да я заговори, но и побягва панически, когато тя се окаже наблизо, малко вероятно е да се окаже убиец. Обесникът Удли беше друго нещо, но, с едно изключение, той не беше обезпокоил клиентката ни и сега посещаваше дома на Каръдърс, без да й се натрапва. Несъмнено колоездачът беше някой от неделните гости в имението, споменати от кръчмаря. Но самоличността и намеренията му оставаха неясни. И все пак мрачното изражение на Холмс и фактът, че преди да излезем, пъхна в джоба си револвера, говореха, че зад любопитната поредица събития може би се крие някаква трагедия.

След дъждовната нощ засия светло утро и разцъфтялото поле изглеждаше още по-красиво пред очите ни, отегчени от мрачния, еднообразен и сив Лондон. Двамата с Холмс крачехме по широкия песъчлив път, поемахме с пълни гърди свежия утринен въздух и се наслаждавахме на птичите песни и на пролетния полъх. От върха на хълма видяхме сивата къща, извисена сред вековните дъбове, които въпреки достопочтената си възраст бяха по-млади от нея. Холмс посочи дългия участък от пътя, който се виеше между кафявото поле и цъфналите дървета. В далечината към нас наближаваше като черна точка една двуколка. Холмс възкликна нетърпеливо.

— Смятах да имаме половин час, преди тя да се появи — каза той. — Ако това е нейната двуколка, значи е решила да хване по-ранен влак. Май ще стигне до Чарлингтън преди нас, Уотсън.

Щом превалихме хълма, двуколката се скри от очите ни, но ние забързахме с такова темпо, че усетих последиците от заседналия начин на живот, и поизостанах. Холмс обаче беше във форма както винаги, черпейки енергия от запасите си. Той нито за миг не забави крачка, докато накрая, когато ме беше изпреварил със стотина метра, спря и размаха ръце с жест на скръб и отчаяние. В същия миг иззад завоя се появи двуколката, празна, и бавно се приближи към нас.

— Закъсняхме, Уотсън, много закъсняхме! — извика Холмс, докато тичах запъхтян към него. — Какъв съм глупак, да не се сетя за ранния влак! Отвлекли са я, Уотсън! Може и да са я убили! Господ знае! Застани на пътя! Спри коня! Точно така. Скачай вътре и да видим дали ще успеем да поправим последствията от глупавата ми грешка.

Скочихме в двуколката и след като обърна коня, Холмс изплющя с камшика и се понесохме. Щом завихме, пред очите ни се разкри целият път между къщата и полето. Сграбчих Холмс за ръката.

— Ето го мъжа! — извиках задъхан.

Към нас се приближаваше самотен колоездач. Със сведена глава и прегърбени рамене той натискаше с все сила педалите. Летеше като спринтьор. Внезапно вдигна поглед, видя, че приближаваме, спря и скочи от колелото. Катраненочерната брада контрастираше с бледнината на лицето му, а очите му горяха, сякаш го гореше треска. Втренчи се в нас и в двуколката. После на лицето му се изписа изумление.