Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Ако ми отговорят така, както очаквам, ще прибавиш твърде занимателен случай към колекцията си, Уотсън — рече той. — Надявам се, че ще можем още утре да заминем за Норфък и напълно да разкрием пред нашия приятел тайната, която му създаде толкова тревоги.

Не отричам, че бях обзет от силно любопитство, но Холмс, както добре знаех, избираше по свое усмотрение кога и как да огласи разкритията си; затова зачаках сам да реши кога да ме посвети в разбулената загадка.

Отговорът на каблограмата обаче се забави. Последваха два изпълнени с нетърпеливо очакване дни, през които Холмс заставаше нащрек при всяко позвъняване. Вечерта на втория ден пристигна писмо от Хилтън Кюбит. Той съобщаваше, че положението изглеждало съвсем спокойно, само че същата сутрин върху поставката на слънчевия часовник се появил нов дълъг надпис. Към писмото бе приложено точното му копие, което имаше следния вид:

Холмс стоя няколко минути приведен над чудатата върволица, а после изведнъж скочи от стола с възклицание, пълно с изненада и смут. Чертите на лицето му се изостриха от силна тревога.

— Допуснахме тази работа да отиде твърде далеч — рече той. — Можем ли да вземем влак за Северен Уолшъм още тази вечер?

Погледнах разписанието. Последният влак току-що бе потеглил.

— В такъв случай ще закусим рано и ще хванем първия сутрешен влак — рече Холмс. — Присъствието ни там е крайно наложително. А, ето я каблограмата, която очаквах! Един момент, госпожо Хъдсън, може би ще трябва да пратя отговор. Не, всичко е точно както предполагах. Това съобщение потвърждава, че трябва час по-скоро да осведомим Хилтън Кюбит как стоят нещата, защото нашият простодушен норфъкски земевладелец наистина е попаднал в необикновена и твърде опасна клопка.

Холмс се оказа съвършено прав; сега, когато приближавам към тягостната развръзка на историята, която отначало ми се бе сторила просто детинска и чудата, отново изживявам ужаса и покрусата на онези мигове. Как ми се иска да можех да изложа един по-радостен завършек пред моите читатели! Това обаче е хроника на достоверни факти и, ща — не ща, трябва да проследя до мрачния й край странната верига от събития, която за няколко дни накара цяла Англия да заговори за имението Ридлинг торп.

Веднага щом пристигнахме в Северен Уолшъм и съобщихме накъде сме се отправили, към нас се втурна началникът на гарата.

— Вие сигурно сте детективите от Лондон? — попита той.

Сянка на безпокойство пробяга по лицето на Холмс.

— Защо смятате така?

— Защото инспектор Мартин от Норуич пристигна преди малко. А, да не би да сте хирурзите? Според последните сведения тя е още жива. Може да ви се удаде да я спасите, па макар и само за да увисне на бесилката.

Холмс тревожно свъси чело.

— Упътили сме се към имението Ридлинг торп — рече той, — но не сме в течение на случилото се там.

— Ужасна история! — рече началникът на гарата. — И двамата са простреляни — и господин Хилтън Кюбит, и жена му. Тя е застреляла първо него, а после себе си, така поне разправят прислужниците. Той е починал, а за нея не дават особени надежди. Боже, Боже, такава беда да сполети един от най-старите, най-почитани родове в цял Норфък!

Без да каже дума, Холмс се втурна към една карета и по време на дългия десет километра път нито веднъж не отвори уста. Рядко ми се бе случвало да го видя тъй унил и потиснат. Още във влака бе твърде неспокоен и с тревожна съсредоточеност прелистваше сутрешните вестници, ала щом узна, че най-лошите му опасения са се сбъднали, изпадна в пълно униние. Седеше отпуснат, потънал в мрачен размисъл. При все това край нас имаше твърде много неща, които да пробудят интереса ни, защото минавахме през една от най-живописните области на Англия, където разпръснати къщурки приютяват цялото днешно население, но затова пък на всяка крачка огромни църкви с четвъртити кули прорязват равния зелен пейзаж, напомняйки за славата и благоденствието на някогашна Източна Англия. Най-сетне виолетовата ивица на Немското море изникна над зеления ръб на норфъкския бряг и кочияшът посочи с камшика си две стари постройки от дърво и тухли, показващи се иззад една горичка:

— Ето го имението Ридлинг торп.

Когато наближихме портика, забелязах край моравата на игрището за тенис известната ни вече барака и поставката на слънчевия часовник, които породиха у нас странни чувства. Един спретнат човечец с живи чевръсти движения и засукани мустаци току-що бе слязъл от висока двуколка. Той ни се представи като инспектор Мартин от норфъкското полицейско управление и прояви искрена изненада, когато чу името на моя спътник.