Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

Наистина пущинаци! Едва ли някой от първите заселници, прекосили този край, си е представял, че прекрасните прерии и тучните пасища в богатите с вода местности не струват нищо в сравнение с тези мрачни черни зъбери и гъсти гори. Над мрачните и едва проходими гъсталаци в края на леса се извисяваха високите чела на планините. Дългата долина криволичеше, заобиколена от снежните хребети. Влакчето бавно пъплеше по нея.

Току-що бяха запалили газените лампи в голия пътнически вагон с двайсет-трийсет души пътници — предимно работници, завръщащи се от всекидневния къртовски труд в по-ниската част на долината. По потъмнелите лица и ветроупорните фенери, които носеха десетина от тях, личеше, че са миньори. Те седяха на групичка, пушеха и си приказваха с приглушени гласове, като сегиз-тогиз поглеждаха двамата мъже в отсрещния край на вагона. Униформите и значките показваха, че са полицаи. Картината се допиташе от няколко отрудени жени и един-двама пътници, явно дребни местни търговци. В ъгъла седеше самотен млад мъж. Всъщност той ни интересува. Разгледайте го добре, струва си да му обърнете внимание.

Със свеж цвят на лицето, среден на ръст, неотдавна навършил трийсет години. Очите му бяха големи и сиви и гледаха насмешливо, а очилата му проблясваха от време на време, когато се взираше в хората наоколо. Веднага ставаше ясно, че е общителен и непридирчив по нрав, готов да се разбере с всекиго. Личеше си, че има пъргав ум и лесно се усмихва. Ала един по-внимателен поглед би забелязал също изразената волева брадичка и гънката около мрачно стиснатите устни. Нещо скрито дълбоко под повърхността загатваше, че където и да попаднеше, този приятен ирландец с кестеняви коси не можеше да остане незабелязан.

Един-два пъти младият човек се опита да заговори най-близкия миньор, но получи само кратко грубо изръмжаване в отговор. Той се отдръпна, потъна в недружелюбно мълчание и унесено се взря през прозореца в тъмнеещия пейзаж. Гледката не беше радостна. Сред сгъстяващия се мрак пулсираха червените пасти на пещите по планинските склонове. До тях се извисяваха огромни камари шлака и сгур, стърчаха кулите над каменовъглените шахти. Мяркаха се групи мъже, дървени къщи със светващи един след друг прозорци; по спирките, следващи начесто една след друга, се тълпяха почернели от въглищата хора. Богатите с въглища и желязо долини на областта Върмиса не бяха курорти за ленивци или изнежени господа. Всичко носеше суровите белези на жестоката битка за оцеляване, на грубата работа, вършена от груби яки труженици.

Младият пътник се взираше в тази нерадостна картина с лице, чисто изражение представляваше смесица от интерес и отвращение. Очевидно гледката бе нова за него. Сегиз-тогиз вадеше от джоба си обемисто писмо, което преглеждаше, и си правеше някои бележки върху полетата. По някое време измъкна нещо отзад от пояса, един предмет, доста неочакван у човек с толкова кротко държане — възможно най-голям по размери флотски револвер. За миг на мъждивата светлина проблеснаха медните гилзи в барабана — значи оръжието беше заредено докрай. После мъжът побърза го прибере в тайния джоб, но оръжието все пак не остана незабелязано от работника на съседната пейка.

— Браво, приятел! — обади се той. — Добре си се приготвил!

Младият мъж се усмихна някак притеснено.

— Да, там, откъдето идвам, понякога имаше нужда и от това.

— Къде е това?

— Последно бях в Чикаго.

— Не си ли тукашен?

— Не.

— Не е чудно и сега да ти потрябва — подхвърли работникът.

— Така ли?

Младият мъж изглеждаше заинтригуван.

— Не си ли чувал какво става тук?

— Нищо особено не зная.

— Аз пък си мислех, че цяла Америка говори за това. Скоро и ти ще чуеш. Какво те води насам?

— Научих, че винаги се намира работа за търсещия.

— Членуваш ли в синдиката?

— Разбира се.

— Тогава сигурно ще получиш работа. Имаш ли приятели тук?

— Още не, но си имам начин да се сприятелявам.

— И как по-точно го правиш?

— Член съм на Древния орден на свободните хора. Няма град без негова ложа, а има ли ложа, ще имам и приятели.

Тези думи оказаха особено въздействие върху събеседника му, който хвърли подозрителен поглед към останалите пътници във вагона. Миньорите все така си шушукаха. Двамата полицаи дремеха. Работникът стана, премести се близо до младия мъж и протегна ръка.

— Дай си лапата!

Двамата се ръкуваха.

— Виждам, че говориш истината — каза работникът. — Но не е лошо да ме убедиш в това.