Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Несъмнено е бил Рондър.

— Добре, но едва ли можеш да чуеш някой да крещи от ужас, докато лежи с разбит череп. Най-малко двама свидетели разказаха, че някакъв мъж крещял и виковете му се смесвали с писъците на жената.

— Според мен в този миг целият лагер е викал, крещял, пищял. Що се отнася до останалото, мисля, че мога да предложа решение.

— Ще се радвам да го обсъдим.

— Мъжът и жената са били заедно на десетина крачки от клетката, когато лъвът е излязъл. Мъжът е побягнал на една страна и лъвът го е повалил. На жената й е хрумнало да влезе в клетката и да залости вратата. Това е било единственото й спасение. Запътила се е натам, но пред самата клетка звярът я е догонил и я е съборил. Била е бясна от бягството на мъжа си, което само е подсилило яростта на лъва. Ако двамата са се били изправили смело срещу него, навярно са щели да го укротят. Затова е крещяла: „Страхливец!“

— Превъзходно, Уотсън! Теорията ти има само един недостатък.

— Какъв?

— Ако и двамата са били на десетина крачки от клетката, как лъвът е излязъл на свобода?

— Възможно ли е някой техен враг да го е пуснал на свобода?

— А защо животното ще се нахвърля толкова свирепо отгоре им, когато е било свикнало да си играе и да прави номера с тях в клетката?

— Възможно е същият този враг да го е раздразнил.

Холмс се замисли и известно време не каза нищо.

— Всъщност, Уотсън, някои неща са в подкрепа на твоята теория. Приживе Рондър е имал много неприятели. Едмъндс ми разказваше, че когато се напиел, ставал направо нетърпим. Бил голям скандалджия, псувал и налитал на бой на всеки, който му се мернел. Склонен съм да допусна, че крясъците „Чудовище! Чудовище!“, за които ни разказа нашата посетителка, са били предизвикани най-вече от кошмарни нощни възпоменания за скъпия покойник. Но, така или иначе, от нашите разсъждения и теории няма да има никаква полза, докато не разполагаме с всички факти. Уотсън, на бюфета има студена яребица и бутилка „Монраше“. Да се подкрепим и да възстановим силите си преди краткото ни пътуване.

Когато файтонът ни стовари пред къщата на госпожа Мерилоу, пухкавата дама ни посрещна пред разтворената врата на скромното си усамотено жилище. Стана ни напълно ясно, че главната причина за нейната загриженост бе вероятността да изгуби една щедро и редовно плащаща наемателка. Затова, преди да се качим, тя ни помоли да не казваме и да не правим нещо, което би могло да има нежелателни последици. След като известно време я успокоявахме, двамата с Холмс я последвахме по стръмното, застлано с евтино килимче стълбище и не след дълго влязохме в стаята на тайнствената квартирантка. Озовахме се в тясно, зле проветрено помещение, лъхащо на мухъл, в което нямаше нищо странно, при положение че обитателката му рядко излизаше. От продължителното гледане на зверове в клетка самата жена по силата на някакво отмъщение на съдбата бе придобила вид на затворено животно. Седеше в паянтово кресло, наместено в най-тъмния ъгъл на стаята. От дългите години бездействие фигурата й се бе отпуснала и загрубяла, но си личеше, че навремето е изглеждала прекрасно. Дори и сега от нея се излъчваше някаква ленива чувственост. Пред лицето й до горната устна бе спуснат плътен тъмен воал, който само подчертаваше великолепно оформената й уста и деликатната брадичка. От пръв поглед личеше, че е била действително изключително красива жена. Гласът й бе плътен и приятен.

— Името ми не ви е непознато, господин Холмс — заговори дамата. — Знаех си, че то ще ви накара да дойдете.

— Така е, уважаема госпожо, макар и да нямам представа, откъде сте научили, че проявявам интерес към вашия случай.

— Научих го още докато се лекувах. Тогава дойде да ме разпитва господин Едмъндс, провинциален детектив. Май му наговорих куп лъжи. Но мисля, че беше по-разумно, отколкото да му кажа истината.

— Обикновено по-разумно е да се казва истината. Защо все пак го излъгахте?

— Защото от това зависеше съдбата на друг човек. Наясно съм, че беше нищожество и не заслужаваше такъв жест, но не ми се искаше гибелта му да ми тежи на съвестта. Та нали бяхме толкова близки с него!

— Но сега вече тази пречка е отпаднала, така ли?

— Да. Този човек не е жив.

— В такъв случай защо сега не разкажете на полицията всичко?

— Защото съществува още една личност, с която трябва да се съобразявам, и това съм самата аз. Едно ново полицейско разследване неизбежно ще предизвика скандал и ще има шумен отзвук в обществото. Няма да имам сили да го понеса. Не ми остава дълго да живея и искам да умра необезпокоявана от никого. Желанието ми бе да се срещна с човек, свързан с правосъдието, на когото да разкажа моята ужасяваща история, та когато си отида от тоя свят, нещата да излязат наяве.