Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

Когато най-сетне се върнах при трупа, заварих няколко души край него. Стакхърст, разбира се, все още беше там, а Иън Мърдок току-що бе пристигнал със селския полицай Андерсън — едър мъж с червеникави мустаци, тромав и солиден като повечето жители на Съсекс, зад чието мудно, сдържано поведение се криеше солидно здравомислие. Той изслуша всичко, записа си показанията ни и накрая ме дръпна настрани.

— Ще се радвам да получа съвет от вас, господин Холмс. Задачата е твърде сложна за мен и ако объркам нещо, Луис ще ми трие сол на главата.

Посъветвах го да повика прекия си началник и местния лекар, а до тяхното идване да следи никой нищо да не пипа и доколкото е възможно, наоколо да не се появяват нови отпечатъци от стъпки. Междувременно претърсих джобовете на покойника. Намерих носна кърпа, нож и малък калъф за визитни картички. От него извадих едно листче, което разгънах и подадох на полицая. С неравен женски почерк на него бе надраскано: „Непременно ще дойда. Моди.“ Звучеше като уговорка за любовна среща, макар че времето и мястото не бяха посочени. Полицаят мушна обратно листчето в калъфа и го върна с останалите вещи в джобовете на мушамата. В момента нямаше нищо друго, което да привлече вниманието ни, и аз се прибрах вкъщи за закуска, като най-напред уговорих Андерсън да организира щателно претърсване на скалистия бряг.

След час-два Стакхърст се отби да ми каже, че тялото било отнесено в „Гейбълс“, където щяло да започне разследването. От него узнах някои важни по-конкретни сведения. Както и очаквах, в малките пещери в скалите не се бе намерило нищо, а той сам бе прегледал документите в писалището на Макфърсън и бе открил доказателства за интимна кореспонденция между него и някоя си госпожица Мод Белами от Фулуърт. Ето че се изясняваше поне самоличността на авторката на бележката.

— Полицията прибра писмата — обясни той, — затова не можах да ги донеса. Но несъмнено е било сериозна връзка. Все пак не виждам причина да я свързваме с това ужасно произшествие, освен ако не е отивал на среща с дамата.

— Надали са имали уговорка да се срещнат на плаж, който сте свикнали да посещавате всички вие — отбелязах аз.

— Да, чиста случайност е, че неколцина от учениците не отидоха заедно с Макфърсън.

— Наистина ли беше случайност?

Стакхърст замислено сбърчи чело.

— Всъщност Иън Мърдок ги задържа, настояваше да им покаже нещо по алгебра преди закуска. Горкият, ужасно е разстроен от станалото.

— Все пак, доколкото разбирам, двамата не са били приятели.

— Преди не бяха. Но от година и нещо Мърдок се сближи с Макфърсън толкова, колкото изобщо би могъл да се сближи с някого. Знаеш, че поначало не е много дружелюбен.

— Да, известно ми е. Май си спомням, че ти говореше за разпра между тях след онова грубо отношение към кучето.

— О, този случай отдавна отшумя.

— Но навярно е оставил някакво чувство на неприязън?

— Не, сигурен съм, че двамата бяха истински приятели.

— Е, значи трябва да проучим нещата с девойката. Познаваш ли я?

— Всички я познават. Тя е местната красавица, при това истинска красавица, Холмс, която навсякъде ще направи впечатление. Знаех, че Макфърсън я харесва, но нямах представа, че нещата между тях са стигнали толкова далеч, както личи от онези писма.

— Но коя е тя?

— Дъщеря е на стария Том Белами, който притежава всички лодки и плажни кабинки във Фулуърт. Навремето бил рибар, но постепенно натрупал известно състояние. Върти работата заедно със сина си Уилям.

— Дали да не се поразходим до Фулуърт и да поговорим с тях?

— Под какъв предлог?

— О, предлог лесно ще се намери. Та нима онзи клетник сам се е изтезавал по такъв жесток начин. Чужда ръка е държала камшика, ако раните изобщо са от камшик. А в това усамотено място обкръжението му несъмнено не е било многобройно. Ако го проучим внимателно, все ще попаднем на някакъв мотив, който на свой ред ще ни отведе до престъпника.

Разходката из ухаещите на мащерка поля щеше да е твърде приятна, ако мислите ни не бяха отровени от трагедията, на която бяхме станали свидетели. Селцето Фулуърт е разположено в падина, извита като подкова около залива. На склона зад старите хижи стърчаха няколко модерни къщи. Стакхърст ме поведе към една от тях.

— Това е Пристана, както го е кръстил Белами — оная постройка с ъгловата кула и хубавия покрив. Никак не е зле за човек, който е започнал само с… Божичко, кой идва насреща ни!

Градинската порта на Пристана се отвори и от нея излезе един мъж. Високата му слаба и неугледна фигура трудно можеше да се сбърка. Това бе Иън Мърдок, математикът. Миг по-късно го пресрещнахме на пътя.