Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Какво му е на кучето? — попита Холмс.

— И ветеринарят още не може да разбере. Някаква парализа, той смята, че е гръбначен менингит. Ще мине. Скоро ще сме на крака, нали, Карло?

Увисналата опашка на животното потръпна и то вдигна към нас печалните си очи. Изглежда, разбра, че говорим за него.

— Изведнъж ли стана?

— За една нощ.

— Кога?

— Преди около четири месеца.

— Виж ти! Много интересно!

— Така ли? Какво виждате в това?

— Потвърждение на онова, което предполагах.

— Какво, за Бога, предполагате, господин Холмс! За вас това може да е рутинна интелектуална загадка, но за мен е въпрос на живот и смърт! Жена ми може би е убийца, над децата ми виси постоянна опасност. Не си играйте с мен, господин Холмс. Нещата са прекалено сериозни.

Болезнен спазъм разтърси едрия някогашен полузащитник. Холмс положи ръка върху рамото му.

— Опасявам се, че изходът, какъвто и да е, ще бъде болезнен за вас, господин Фъргюсън — каза той. — Ще ви спестя каквото мога. В момента не мога да ви кажа друго, но мисля, че ще намеря разрешението, преди да напусна този дом.

— Бог да ви помага! А сега, моля да ме извините, господа, ще отида до стаята на жена ми, за да видя как е.

Останахме сами в гостната за няколко минути и Холмс отново огледа чудноватите предмети, окачени по стените. Нашият домакин се върна и по съкрушеното му изражение ясно личеше, че нещата не са се променили.

— Чаят е готов, Долорес — обърна се Фъргюсън към стройното мургаво момиче, което го бе последвало в стаята. — Виж дали господарката ти има нужда от нещо.

— Тя е истина болна — възкликна момичето и с нескривано възмущение погледна господаря си. — Не яде нищо. Истина болна. Трябва й лекар. Страх ме е остава сама с нея без доктор.

Фъргюсън ме погледна въпросително.

— Ще се радвам да помогна с каквото мога.

— Господарката ти ще приеме ли доктор Уотсън?

— Аз ще го заведа. Не трябва разрешение. Тя нуждае от доктор.

— Идвам с вас тогава.

Последвах треперещата от безпокойство девойка нагоре по стълбите и после по дълъг мрачен коридор. Озовахме се пред масивна дъбова врата със стоманени скоби. Неволно си помислих, че Фъргюсън едва ли би успял да влезе насила през нея. Камериерката отключи и несмазаните панти изскърцаха, крилото едва се открехна, девойката се шмугна след мен и го захлопна зад гърба си.

Жената на леглото гореше в силна треска. Беше в полусъзнание, но усети влизането ми и вдигна към мен красивите си, изпълнени с тревога очи. Май се успокои, като видя непознато лице, и с въздишка се отпусна върху възглавницата. Пристъпих напред, казах й няколко ободряващи думи и тя остана спокойна, докато я преглеждах. Пулсът й бе учестен, имаше и висока температура. Останах с впечатление, че състоянието й се дължи по-скоро на емоционално разстройство, отколкото на физически проблем.

— От два дни е така. Страхувам за живота й — каза момичето.

Жената извърна изтерзаното си красиво лице към мен.

— Къде е съпругът ми?

— Долу, иска да дойде.

— Не искам да го виждам. Не, не искам.

После, изглежда, започна да бълнува.

— Сатана! Сатана! Какво да правя с този демон?

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Никой не може да ми помогне. Край! Всичко рухна. Не може нищо да се направи.

Жената явно бълнуваше. Някак не си представях добрия Боб Фъргюсън в ролята на демон, нежели сатана.

— Госпожо — казах, вашият съпруг искрено ви обича. Много е съкрушен от случилото се.

Тя отново извърна към мен великолепните си очи.

— Да, обича ме. А нима аз не го обичам? Нима от любов не жертвам себе си, за да не страда той? Така го обичам. А той, той ме смята за чудовище… дори го каза…

— Но той е съкрушен от скръб, не може да разбере какво става.

— Наистина не може, но трябва да вярва.

— Защо не му позволите да ви види? — предложих.

— Не, не! Няма да забравя нито ужасните му приказки, нито обвинението, изписано в погледа му. Не искам да го виждам. Идете си, с нищо не можете да ми помогнете. Само едно му кажете. Искам си детето. Имам право да видя детенцето си. Само това имам да му кажа — тя обърна глава към стената и не промълви дума повече.

Върнах се в гостната и Фъргюсън ме изслуша унило, докато предавах молбата й.

— Как да й дам детето? Как, като знам на какво е способна? Мога ли да забравя как се надигна зад люлката с кръв по устните — и той потръпна при спомена. — Детето е в безопасност с госпожа Мейсън и така ще остане.

Миловидна млада прислужничка, която сякаш бе единственото съвременно нещо в къщата, ни поднесе чай. Докато пълнеше чашите, вратата се отвори и в стаята влезе момчето. Беше наистина забележителен юноша с бледо лице и буйни къдрици. В сините му очи блесна радостен пламък, когато видя баща си. Втурна се към него и обви врата му с ръце почти като влюбено момиче.