Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Хайде, Уотсън, да вървим! — извика Холмс.

Промъкнахме се възможно най-тихо през храстите, докато стигнахме място, откъдето виждахме къщата отстрани окъпана в лунна светлина. Ясно различавахме професора, клекнал в подножието на покритата с глициния стена. Изведнъж се закатери по нея с невероятна лекота. Мяташе се уверено от клон на клон, очевидно се катереше заради чистата радост от собствените сили, без определена цел. С халата, който се вееше от двете му страни, приличаше на огромен, залепен за стената на къщата прилеп, на голямо черно петно на огряната от луната стена. Най-сетне забавлението му омръзна, слезе от клон на клон и клекна в предишната поза, а после тръгна към конюшнята, все така странно лазейки. Кучето бе излязло и лаеше яростно, като особено се настърви, щом видя господаря си. Опъваше веригата, треперейки от ярост. Професорът клекна така, че кучето да не може да го достигне, и започна да го дразни по всевъзможни начини. Загребваше шепи камъчета от алеята и ги хвърляше в муцуната му, мушкаше го с пръчка, която взе от земята, ръкомахаше на десетина сантиметра от раззинатата паст и всячески се опитваше да разпали беса на животното, който вече бе необуздаем. Не си спомням във всичките ни приключения да съм виждал по-странна гледка от тази невъзмутима и все пак изпълнена с достойнство фигура, клекнала като жаба на земята, която с изобретателна и премерена жестокост предизвикваше все по-дива ярост у обезумялото куче, което вилнееше и беснееше пред него.

И после за миг се случи бедата! Не се скъса веригата, но нашийникът, правен за дебеловрати нюфаундлендски кучета, се изхлузи. Чухме звънтенето на метал и след миг кучето и човекът се търкаляха вкопчени на земята, като животното ръмжеше яростно, а човекът пищеше от ужас със странен фалцет. Животът на професора висеше на косъм. Свирепият звяр го беше захапал за гърлото, зъбите бяха забити дълбоко и докато стигнем до тях, за да ги разтървем, професорът беше в безсъзнание. Можеше да стане опасно за нас, но властният глас на Бенет мигом вразуми огромния пес. Глъчката бе привлякла сънения и изумен кочияш от стаичката му над конюшнята.

— Не се учудвам — поклати той глава. — И преди съм го виждал да го дразни. Знаех си, че рано или късно кучето ще го докопа.

Вързахме кучето и отнесохме професора в стаята му, където Бенет, дипломиран лекар, ми помогна да превържа разкъсаното му гърло. Острите зъби се бяха забили в опасна близост до каротидната артерия и кръвоизливът бе обилен. След половин час опасността отмина, инжектирах на пациента морфин и той заспа дълбоко. Едва тогава имахме възможност да се огледаме и да преценим положението.

— Мисля, че трябва да го прегледа първокласен хирург — казах аз.

— Не, за Бога! — възкликна Бенет. — Засега скандалът е само между стените на този дом. Така няма да се разчуе нищо. Промъкне ли се нещо навън, няма да има край. Помислете за положението му в университета, за репутацията му в цяла Европа, за чувствата на дъщеря му.

— Съгласен съм — каза Холмс. — Смятам, че ще е напълно възможно да запазим историята между нас и да предотвратим нови симптоми, след като вече сме наясно с нещата. Господин Бенет, дайте ми ключа от верижката. Макфейл ще остане при пациента и ще ни извика, ако има някаква промяна. Да видим какво ще намерим в тайнствената кутия на професора.

Не беше много, но достатъчно — празна стъкленица, друга, почти пълна, спринцовка за подкожни инжекции, няколко писма с нечетлив чуждестранен почерк. От марките личеше, че именно това са писмата, нарушили обичайните навици на секретаря, всичките изпратени от „Къмършъл роуд“ и подписани с „А. Дорак“. Бяха обикновени фактури, потвърждаващи, че на професор Пресбъри е била изпратена нова стъкленица, или квитанции за получаването на парите. Имаше обаче един плик, надписан с по-обработен почерк, с австрийска марка и пощенско клеймо от Прага.

— Ето онова, което търсим — извика Холмс и го отвори.

Уважаеми колега — започваше писмото, — след почитаемото Ви посещение много мислих за Вашия случай и независимо че има особени основания за лечението, настоявам да проявите предпазливост, тъй като резултатите от опитите ми показаха, че съществува известна опасност.

Възможно е серумът от антропоид да действа по-успешно. Както Ви обясних, използвах черен лангур поради това, че имах на разположение екземпляр от този вид. Разбира се, лангурът е маймуна, която лази и се катери, а антропоидът ходи изправен и във всяко отношение е по-близо до нас.