Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Едит, скъпа! Не се е случило нищо лошо, нали?

— Реших, че трябва да те последвам. О, Джак, Толкова съм уплашена! Ужасно беше да стоя там сама.

— Господин Холмс, това е младата дама, за която ви говорих, годеницата ми.

— Така и предположихме, нали, Уотсън? — увери го усмихнат Холмс. — Доколкото разбирам, госпожице Пресбъри, случило се е нещо ново и вие сте решили, че трябва да го научим.

Новата ни посетителка — светлокоса красива девойка с типично английска външност, върна усмивката на Холмс и седна до господин Бенет.

— Понеже не заварих господин Бенет в хотела му, реших, че мога тук да го намеря. Той, разбира се, ми каза, че ще потърси съвет от вас. Нищо ли не можете да направите за клетия ми баща, господин Холмс?

— Храня известни надежди, госпожице Пресбъри, но случаят още е неясен. Може би това, което искате да ни съобщите, ще хвърли нова светлина върху него.

— Случи се снощи, господин Холмс. През целия ден се държеше странно. Сигурна съм, че има периоди, за които впоследствие няма никакъв спомен. Живее като в някакъв странен сън. Вчера беше такъв ден. Това не беше баща ми, човекът, с когото живея. Изглеждаше същият, а всъщност не беше той.

— Разкажете ми какво се случи.

— Събудих се през нощта от яростен лай. Горкият Рой, вързан е до конюшнята. Аз спя със заключена врата, защото, както ще потвърди Джак… господин Бенет, всички сме обзети от усещането за надвиснала опасност. Стаята ми е на втория етаж. По една случайност щората на прозореца ми беше вдигната и отвън влизаше ярка лунна светлина. Както си лежах и гледах към прозореца, заслушана в яростния лай, с изумление видях отсреща лицето на баща ми. Едва не умрях от изненада и ужас, господин Холмс. Беше притиснат до стъклото с вдигната ръка, сякаш за да отвори прозореца. Ако беше го сторил, сигурно щях да се побъркам. Не беше илюзия, господин Холмс, не си мислете така. Лежах вцепенена и гледах лицето му двайсетина секунди. После то изчезна, но аз не можех, просто не можех да стана и да погледна след него. Лежах смръзнала и треперих до сутринта. На закуска той се държа рязко и сурово и с нищо не намекна за среднощното приключение. Аз също си замълчах, но това ме накара да дойда в Лондон — и ето ме тук.

Холмс изглеждаше крайно изненадан от разказа на госпожица Пресбъри.

— Мило момиче, казвате, че стаята ви е на втория етаж. Има ли в градината дълга стълба?

— Не, господин Холмс, и това е най-чудното. Няма как да се стигне до прозореца — и все пак той беше там.

— Датата е била 4 септември — каза Холмс. — Това доста усложнява нещата.

Беше ред на младата дама да се учуди.

— За втори път споменавате датата, господин Холмс — каза Бенет. — Има ли това някаква връзка със случая?

— Възможно е, твърде е възможно и все пак засега не разполагаме с всички факти.

— Може би допускате някаква връзка между умопомрачението и фазите на Луната?

— Не, не е това. Мисля за съвсем друго. Дали ще можете да ми оставите бележника си, за да сверя датите. А сега, Уотсън, смятам, че е съвсем ясно какво ще предприемем. Младата дама, в чиято интуиция имам пълно доверие, ни осведоми, че баща й не помни нищо или почти нищо от случилото се на определени дати. Затова ще обявим, че сме се уговорили да го посетим на такава дата. Той ще реши, че просто не си спомня. Така ще започнем, запознавайки се по-отблизо с него.

— Отлично — каза господин Бенет. — Предупреждавам ви обаче, че понякога професор Пресбъри е избухлив и сприхав.

Холмс се усмихна.

— Има основания да дойдем веднага, много убедителни основания, ако хипотезата ми е вярна. Утре сутрин, господин Бенет, със сигурност ще бъдем в Камфорд. Ако не ме лъже паметта, там има една странноприемница — „Чекърс“, с превъзходен портвайн и безупречно чисти чаршафи. Мисля, Уотсън, че през следващите няколко дни съдбата ще ни отведе на по-малко приятни места.

В понеделник сутринта тръгнахме за прочутото университетско градче — лесно за Холмс, на когото не се налагаше да се съобразява с някакви ангажименти, но свързано с трескаво планиране и бързане от моя страна, тъй като по онова време имах немалко пациенти. Холмс не спомена нищо за случая, докато не се настанихме в старинния хан, за който бе споменал.

— Смятам, Уотсън, че можем да хванем професора точно преди обяд. Има лекция в единайсет и след това би трябвало да се прибере.

— Но как ще обясним посещението си?

Холмс хвърли поглед на бележника.

— Имал е криза на двайсет и шести август. Приемаме, че спомените му за онова, което е вършил в тези момента, са малко мъгляви. Ако заявим, че имаме уговорка, едва ли ще се осмели да ни противоречи. Усещаш ли в себе си дързостта, необходима за подобна задача?