Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Стигаме до най-важната улика, револвера, намерен в стаята ви. Виждали ли сте го преди?

— Никога, кълна се.

— Кога го откриха?

— На следващата сутрин, докато претърсваха.

— Между дрехите ви?

— Да, най-отдолу, под роклите.

— Можете ли да предположите колко време с бил там?

— Предната сутрин го нямаше.

— Откъде знаете?

— Подреждах гардероба.

— Да, няма съмнение. Значи някой е влязъл в стаята ви и го е скрил там, за да ви уличи.

— Сигурно така е било.

— Но кога?

— Може да е станало само по време на хранене или когато съм била с децата.

— В учебната стая, където намерихте бележката?

— Да, бях там цялата сутрин.

— Благодаря ви, госпожице Дънбар. Сещате ли се за нещо друго, което може да ми помогне в разследването?

— Нищичко.

— На моста, точно срещу мястото, където е намерено тялото, има скорошни следи от удар. Имате ли някаква представа, каква е причината?

— Сигурно е просто съвпадение.

— Странно, госпожице Дънбар, много странно. Защо да се появят точно по времето на трагедията и на същото място?

— Но каква може да е причината? Само яростен удар би могъл да остави такава следа.

Холмс не отговори. На бледото му трескаво лице внезапно се появи онова напрегнато замислено изражение, което обикновено свързвах с най-висшите прояви на гения му. Бурята в ума му бе толкова явна, че никой от нас не дръзваше да проговори. И тримата — адвокатът, затворничката и аз, седяхме и го наблюдавахме безмълвни. Внезапно той скочи, целият разтреперан от нервно напрежение и нетърпение да действа.

— Да вървим, Уотсън! — извика той.

— Какво има, господин Холмс?

— Няма значение, мила госпожице. Ще ви се обадя, господин Къмингс. С помощта на справедливия Бог ще разкрия този случай, който ще се прочуе в цяла Англия. До утре ще получите вести, госпожице Дънбар, а дотогава, повярвайте ми, облаците се разсейват и силно се надявам, че лъчът на истината ще пробие през тях.

Разстоянието от Уинчестър до Тор плейс не бе голямо, но тъй като горях от нетърпение, пътят ми се стори дълъг, а за Холмс май беше направо безкраен. В нервното си безпокойство той не можеше да си намери място, крачеше из купето или барабанеше с дългите си чувствителни пръсти по седалката до себе си.

Но изведнъж, когато вече приближавахме целта, той седна срещу мен — пътувахме сами в купе за първа класа — и като сложи ръце на коленете ми, ме погледна в очите с особения дяволит поглед, обичаен за него в по-лудешките му настроения.

— Уотсън — каза той, — ако не ме лъже паметта, ти винаги тръгваш въоръжен на тези наши експедиции.

Напомних му, че го правя заради него. Когато бе погълнат от някоя загадка, той не се грижеше особено за собствената си безопасност и неведнъж револверът ми се оказваше доста полезен.

— Да, прав си, малко съм разсеян за тези неща. Но кажи, носиш ли си револвера?

Извадих го от задния джоб — къс и малък, но много полезен. След като освободи барабана и извади патроните, той внимателно го разгледа.

— Тежък е, извънредно тежък — отбеляза.

— Да, солидна вещ.

Той размишлява цяла минута.

— Знаеш ли, Уотсън, мисля, че твоят револвер ще се окаже ключ към загадката, която разследваме.

— Скъпи Холмс, шегуваш се.

— Не, Уотсън, говоря съвсем сериозно. Предстои ни да направим една малка проверка. Ако излезе успешна, всичко ще се изясни. А резултатът зависи от поведението на това скромно оръжие. Махаме един куршум, връщаме останалите пет и пак слагаме предпазителя. Така. По този начин тежестта се увеличава и максимално се приближаваме до действителните условия.

Нямах никаква представа, какво е намислил, но и той не споделяше плана си с мен. Седеше потънал в размисъл, докато накрая слязохме на малката гара в Хампшир. Наехме един раздрънкан кабриолет и след петнайсет минути пристигнахме в дома на потайния сержант.

— Следа ли, господин Холмс? Каква?

— Всичко зависи от поведението на револвера на доктор Уотсън — каза приятелят ми. — Ето го. А сега, полицай, ще бъдете ли така добър да ми дадете въже, десетина метра дълго?

В селския магазин намерихме яка връв.

— Май друго не ни трябва — каза Холмс. — А сега, ако нямате нищо против, да вървим към последния етап от пътешествието, ако надеждите ми се оправдаят.

Слънцето залязваше и превръщаше хълмистото хампширско мочурливо поле в прекрасен есенен пейзаж. Сержантът крачеше до нас и час по час ни оглеждаше критично и недоверчиво, което показваше дълбоките му съмнения в здравия разум на приятеля ми. Щом наближихме местопрестъплението, усетих, че зад обичайното си спокойствие приятелят ми всъщност е дълбоко развълнуван.