Остин Фриман - Глинената маймуна

Вторият въпрос на Бланди и отговорът на мисис Ганет са също забележителни: тя ясно си спомнила, че за пръв път е забелязала рязката промяна в отношенията на двамата след завръщането им от Нюингстед. Те отишли там като приятели, върнали се — врагове. Тя не знаеше каква е причината; фактите обаче са такива.

Тук можем да спрем, за да допълним картината, която очертахме. Двама мъже (за по-удобно можем да ги назовем „А“ и „Б“) гостуват заедно в Нюингстед. На деветнайсети септември единият от тях, „А“, излиза сам. Между осем и девет часа вечерта той извършва кражбата. Около девет часа убива полицая. След това намира велосипеда на Олдфийлд и се отдалечава на няколко мили по пътя за Лондон. След като се измъква по този начин от сцената на престъплението, той слиза от колелото и търси място да го скрие. Намира един навес и след като скрива колелото там, отправя се към Нюингстед. Очевидно е, че за да избегне среща с полицията, той не се връща по същия път; вероятно подозира, че е убил човек, във всеки случай носи със себе си откраднатите диаманти. Трябва непременно да се отклони от пътя, за да стигне до Нюингстед от друга посока, и завръщането му едва ли е могло да стане бързо, тъй като се е пазил да не бъде забелязан. Навесът е на около четири мили от Нюингстед, а отклонението от пътя прибавя немалко към това разстояние. Когато пристига в квартирата, времето е доста напреднало, часът е най-малко единайсет, а вероятно и повече. Доста късен час, според селските разбирания.

Часът на завръщането му вероятно е забелязан от „Б“. Но той забелязва и нещо друго. „А“ се е борил яростно с полицая и едва ли е успял да прикрие следите по себе си. Полицаят сигурно не е стоял мирно. Той е използувал палката си, преди да му я изтръгнат от ръцете. Значи спокойно можем да приемем, че видът на „А“, когато се промъква в къщата, сигурно е малко необичаен.

На следващата сутрин е вдигната тревога. Цялото градче знае за кражбата и убийството, и „Б“ несъмнено свързва престъплението с късното завръщане на „А“ и с раздърпания му вид. Съвпада не само времето, оказва се, че ограбеният, Артър Кемпстър, е известен и на двамата, лично познат — поне на единия от тях. Следва съдебното разследване, разкриват се пълни подробности около престъплението и жизненоважният факт, че полицията притежава един ясен отпечатък от палеца на убиеца. И двамата знаят какво е било доказано в съда, защото в местния вестник е поместено подробно описание, както и аз зная от вестника, който ми даде Кемпстър. И двамата знаят за съществуването на отпечатъка и единият от тях знае, а другият е сигурен, че това е отпечатъкът на „А“.

От тези факти е лесно да се предположи какво е последвало. Оказва се, че точно по това време приятелството се превръща в омраза. Какво подсказва тази промяна (разгледана във връзка със споменатите факти)? На мен ми подсказа началото на едно изнудване. „Б“ е убеден, че „А“ е крадецът и иска част от заграбеното, за да мълчи. Но „А“ не може да признае кражбата, без да признае и убийството. Следователно той отрича и двете.

Нещата следват естествения си ход, както става в такива случаи; изнудването води до естествения край — самоубийство или убийство. „Б“ е сигурен, че „А“ притежава плячка на стойност десет хиляди лири и чрез заплахи иска своя дял от плячката, заплахи, които „А“ посреща с упорит отказ. И така се продължава с постоянни заплахи, контраобвинения и ужасни скандали.

Но това не може да трае вечно. За „А“ положението става непоносимо. Над него тегне постоянна заплаха. Той живее в сянката на бесилото. Една дума на „Б“ и ще увисне на въжето, достатъчно е едно обвинение, няма нужда от доказателства. За „А“ такова обвинение води право към ешафода.

Няма ли никакъв изход? Очевидно даването на пари е безсмислено. В такива случаи е безсмислено. Изнудвачът продава мълчанието си, но задържа това, което знае. Дори да беше дал цялата плячка на „Б“, „А“ пак нямаше да е в безопасност. „Б“ би продължил да го държи в ръцете си, готов да го изнудва винаги, щом има възможност. Очевидно отърваване няма. Докато „Б“ живее, „А“ ще бъде под непрекъсната заплаха.

Последиците от такова заключение са ясни. Щом съществуването на „Б“ е несъвместимо със сигурното и спокойно съществуване на „А“, то „Б“ трябва да бъде премахнат. Това е единственият изход. И след като стига до това решение, „А“ може спокойно, без да бърза, да се отдаде на размисли върху начина и средството, да замисля плана, чрез който „Б“ ще бъде премахнат, без да остане следа, или поне няма да остане следа, която да води към „А“. Така бива създаден изпипаният, хитро замислен план, който аз разкрих и който по онова време ми изглеждаше безпогрешен.