Песен за нибелунгите

Наясно бе с щетите • и със срама си даже,
та можеше на цар и • царица да откаже
услугата, защото • бургундец и един
погубеше ли, би бил • грехът му непростим.

Към царя се обърна • тогаз юнакът смел:
„Царю, вземете всичко, • от вас що съм приел.
Вземете твърдините • ведно с земите ленни —
в изгнание ще ида • като бедняк последний.“

„А кой ще ми помогне?“ — • Атила възрази. —
„Веднъж да отмъстите • на моите врази,
ще ви даря вовеки • с народ, земя и сила:
ще бъдете могъщ цар • вий редом с мен — Атила!“

Но Рюдигер поде пак: • „Не знам отде да почна.
Покана да гостуват • отправих им нарочна.
В дома си им предложих • добра храна, напитки,
подаръци. Е, как да • докарам смърт на всички?

Те мен дори ме смятат • навярно за страхлив.
Не съм отказвал помощ • и бил съм услужлив
към Гунтер, към князете • и други сюзерени.
Терзае ме и туй, че • с тях вече сме сродени.

На Гизелхер, храбреца, • аз щерка си съм дал.
Не го ли одобреше, • било би много жал:
такъв благовъзпитан, • почтен, добър, богат —
не знам друг княз тъй тачен, • макар и толкоз млад.“

„О, Рюдигер, юнако!“ — • царицата подхвана. —
„Маркграфе благороден, • смилете се над двама —
над царя и над мене! • Помнете: домакин
на по-зъл гост не е бил • владетел ни един!“

Маркграфът промълви към • царицата богата:
„Животът ми ще трябва • да бъде днес разплата
за благост, проявена • от вас и господаря.
Пред мен се смърт задава, • не ще да я предваря.

От нечий меч ще бъда • погубен днес, аз знам.
Владенията ленни • отново връщам вам
и вам аз поверявам • жена, отроци мои
с подвластните ми в Пьохларн • без стряха, без устои.“

„О, Рюдигер, желал бих • всевишна вам награда!“ —
не скри с Кримхилда царят • дълбоката отрада. —
„За близки и подвластни • да се погрижа мога,
за вашия живот пък • осланям се на Бога.“

Жената на Атила • умилно се разплака.
Заложил си живота • и съвестта, юнака
отсече: „Ще изпълня • обета, що съм дал,
ала срещу приятел • потеглям не без жал.“

Подир от царя бързо • се той отдалечи.
Личеше как сълзите • напират му в очи.
Войската си за битка • призва с вест безотрадна:
„Бургундците ще трябва • за жалост да нападна.“

И втурнаха се всеки • оръжие да взема.
Посегна кой към меча, • към щита си и шлема —
оръженосци бяха • притичали веднага.
Вестта печална скоро • и гости изненада.

С петстотин воини в пристъп • тъй Рюдигер премина.
На помощ му дойдоха • и рицари дузина,
решени да добият • в двубоите похвала.
Не знаеха, че смърт и • за тях се бе задала.

Маркграфът с шлем съзрян бе • да идва отдалеч.
На воините в ръцете • проблесна остър меч,
а щит широк лъщеше • пред техните гърди.
У Фолкер, пръв видял ги, • се горест породи.

И Гизелхер съзрял бе, • че тъстът му това е
с наложен шлем. Но мигар • той можеше да знае,
че иде не с намяра • добра, а с подла цел?
Затуй и тръпен князът • с възторг го би приел.

Доволен той възкликна: • „С приятели, каквито
на идване добихме, • аз чувствам се честито!
В несретата жена ми • надежда буди пак —
за всинца ни от полза • ще бъде този брак!“

Гусларят възрази му: • „Не знам какво теши ви.
Спогодба да вещаят • бойци неотстъпчиви
с наложен шлем и с меча — • не чини ми се май.
С нас Рюдигер си плаща • имота в този край.“

Словата си гусларят • преди да изрече,
бе Рюдигер пристигнал • отпред и ето че
огромен щит до меча • свали той при нозе
и отказа от вярност • да възвестява взе.

Към залата извика • тоз граф непризован:
„Хей, храбри нибелунги, • гответе се за бран!
Вместо услуга, вече • настъпило е време
приятелство и вярност • от мене да се снеме.“

Вестта стъписа всички • герои обсадени.
Та кой ли би се радвал, • щом тъй е угнетен и
приятел верен дойде • със смърт да го грози?
Нима им беше малък • тормозът от врази?

„Опазил Бог“ — отвърна • цар Гунтер, смел витяз, —
„от дружелюбна вярност, • изпитвана към нас
и дала нам надежда, • юнак да се отмята.
Нима ще нарушите • вий думата си свята?“

„Налага се“ — извика • пак рицарят напет. —
„Ще трябва да се бием, • че дал съм аз обет.
Бранете се, щом вам е • животът още мил.
Кримхилда не отменя, • що бях се задължил.“