lovech - Tursi se

— Желаете ли още нещо, господин Халидей?

„Да! — мислено отговаря Дрю. — Още две такива порции, плюс два крема брюле и маслен ягодов сладкиш!“ Обаче казва:

— Само чаша кафе.

Усмивката на Уилям разкрива зъби, свидетелстващи за редовните му посещения при първокласен специалист:

— Нося го след две секунди.

Дрю неохотно отмества чинията си, устоявайки на изкушението да оближе соса. Изважда бележника си — естествено марка „Молескин“, джобен формат. Прелиства страниците, изписани с бележки от последните четири месеца — адреси, задачи за деня, цени на книги, които е поръчал или ще поръча за различни клиенти. Към края на отделна празна страница са написани две имена. Първото е Джеймс Хокинс. Дрю се пита дали младежът съзнателно или случайно е избрал този псевдоним. Днешните хлапаци четат ли книгите на Робърт Луис Стивънсън? Склонен е да мисли, че този ги е чел. Все пак твърди, че следва литература, а Джеймс (Джим) Хокинс е героят-разказвач от „Островът на съкровищата“.

Името, написано под Джеймс Хокинс, е Питър Саубърс.

9.

Саубърс — представящ се като Хокинс — влезе за първи път в книжарницата преди две седмици; под носа му се мъдреха нелепи, рехави тийнейджърски мустачки, вероятно пуснати наскоро за камуфлаж. Беше с кръгли очила с черни рогови рамки, подобни на онези, които Дрю (по онова време Анди) носеше, когато Джими Картър беше президент. В книжарницата рядко влизаха тийнейджъри и това радваше Халидей. Младите момчета все още го привличаха понякога — като например сервитьорът Уилям, — обаче тийнейджърите се отнасяха небрежно с ценните книги, пипаха ги с мръсни ръце, връщаха ги на рафта обърнати наопаки, понякога дори ги изпускаха на пода. Освен това имаха непростимата склонност към кражби.

Този изглеждаше готов да се врътне и да хукне към вратата, ако Дрю извика „бау“. Въпреки че беше доста топло, носеше яке с емблемата на „Сити Колидж“. Халидей, който беше изчел доста романи за Шерлок Холмс, прибави този факт към мустаците и „професорските“ очила, и заключи, че хапльото се опитва да мине за по-възрастен — все едно, че иска да влезе в нощен бар, а не в книжарница за редки издания.

„Искаш да те взема поне за двайсет и една годишен — помисли си Дрю, — обаче се басирам, че нямаш и седемнайсет. Не си дошъл само да позяпаш, нали? Сигурен съм, че си тук с определена цел.“

Хлапакът носеше под мишница голяма книга и светложълт плик. Отначало Дрю си помисли, че ще го помоли да оцени някоя плесенясала вехтория, която е намерил на тавана, но когато господин Мустачко колебливо се приближи, забеляза върху гръбчето на книгата лилав стикер и веднага го позна.

Понечи да каже „Здрасти, синко“, но се въздържа. Нека малкият си мисли, че се е дегизирал сполучливо като по-голям. Няма лошо.

— Добър ден, сър. Мога ли да ви бъда полезен?

Младият господин Мустачко не отговори веднага. Рехавите му тъмнокафяви мустаци, пуснати наскоро, контрастираха с бледността на лицето му. Сигурно се питаше дали да не измънка „Не, благодаря“ и да се изниже. Една дума щеше да е достатъчна да го отпрати, но Дрю страдаше от типичната за повечето антиквари болест: любопитство. Затова удостои момчето с най-благата си усмивка тип „не бих убил даже муха“, скръсти ръце и зачака.

— Ами… — смотолеви най-сетне момчето. — Може би.

Дрю повдигна вежди.

— Вие купувате и продавате редки издания, нали? Така пише в сайта ви.

— Така е. Купувам, ако преценя, че мога да ги продам с печалба. В това е същността на бизнеса.

Момчето събра кураж — Халидей сякаш видя как го прави — и пристъпи към бюрото, където старовремска настолна лампа хвърляше кръг от светлина върху разхвърлени книжа, които някой неуспешно се беше опитал да подреди. Дрю му подаде ръка:

— Андрю Халидей.

Момчето се здрависа, после бързо пусна дланта му, сякаш се страхуваше, че Дрю може да го награби.

— Аз съм Джеймс Хокинс.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Да… Вижте… мисля, че притежавам нещо, което може да ви заинтересува. За което един колекционер би дал много пари. Ако е колекционер на място.

— Не става дума за книгата, която носите, нали? — Сега Дрю успя да прочете заглавието: „Депеши от Олимп“. Подзаглавието го нямаше на гръбчето, но той отдавна притежаваше копие от тази книга и знаеше какво гласи: „Писма от 20 велики американски писатели, написани собственоръчно“.

— О, не, разбира се. — Джеймс Хокинс нервно се засмя. — Тази е само за сравнение.