lovech - Tursi se

Морис загря.

Оказа се, че Дък е имал право.

3.

Преди да прекара и сто часа като свободен човек (е, полусвободен), Морис се върна в скапания жилищен блок, в който беше въдворен, и завари надзорника да седи отвън и да пуши цигара. Нашареният с графити куб от цимент и тухли, наричан от обитателите си „Резиденция «Дървеница»“, беше субсидирана от държавата воняща мизерна кочина, наблъскана с наркомани в рехабилитация, алкохолици и предсрочно освободени затворници като самия Морис. Надзорникът го беше навестил същия ден по обед и след няколко рутинни въпроса си тръгна, подмятайки:

— Чао до след седмица .

Обаче ето го отново , въпреки че не беше минал един ден, камо ли седмица.

Елис Макфарлънд беше едър чернокож с голямо шкембе и с лъскаво плешиво теме. Сега беше с джинси, навярно ушити от цял топ плат, и с тениска размер XXL с логото на „Харли Дейвидсън“. Оставил беше до себе си вехта прокъсана раница.

— Здрасти, Мори! — Той потупа с длан цимента до внушителното си бедро. — Настани се удобно.

— Здравейте, господин Макфарлънд.

Морис седна. Сърцето му биеше до пръсване, чак го болеше. „Господи, дано ми се размине само със «подозрително поведение» — помоли се наум, макар да не се сещаше да е извършил нещо подозрително. — Моля те, не ме връщай в затвора! Не и сега, когато съм толкова близо до целта!“

— Къде се скиташ, готин? Свършваш работа в четири, а вече минава шест.

— Ами… отбих се в „Щастливата чаша“ да си взема сандвич. Не е за вярване, че закусвалнята още съществува, ама си е там… — Дава си сметка, че бръщолеви несвързано. Не може да се спре, макар да знае, че бръщолевенето е типично за надрусаните.

— Два часа ли го яде тоя сандвич? Шибанякът ще да е бил еднометров.

— Не, обикновен беше. С шунка и с кашкавал. Седнах на скамейка на Гъвърнмент Скуеър и хвърлях корички на гълъбите. В доброто старо време с един приятел често ги хранехме. И както си седях… загубих представа за времето.

Беше вярно, но звучеше като нескопосана лъжа.

— Значи си седеше на въздух и се кефеше на свободата, а? Тъй ли беше?

— Да.

— Знаеш ли, готин, май трябва да отскочим до горе да пуснеш една вода. Малък тест на урината, за да се уверим, че не си се кефил на непозволена свобода. — Той потупа раницата. — Всичко си нося. Ако пикнята ти не се боядиса в синьо, ще ти се махна от главата и ще те оставя да се кефиш на вечерята. Нали не възразяваш, братле?

— Не. — На Морис почти му премаля от облекчение.

— И да знаеш, че ще те гледам, докато пикаеш в пластмасовата чашка. Нещо против?

— Не. — Повече от трийсет и пет години Морис беше уринирал пред хора. Беше му станало навик. — Няма проблем, господин Макфарлънд.

Чернокожият хвърли цигарата си в канавката, взе раницата си и стана:

— В такъв случай ще пропуснем теста.

Морис зяпна.

Макфарлънд се ухили:

— Чист си, Мори. Поне засега. Е, какво ще кажеш?

Морис не се сети веднага какъв отговор се очаква от него, но след миг зацепи:

— Благодаря, господин Макфарлънд.

Чернокожият разроши косата му, все едно беше дете, а не мъж с двайсет години по-възрастен от него, и каза:

— Добро момче. Хайде, чао до след седмица.

По-късно в стаята си Морис превърташе в главата си отново и отново снизходителната реплика „Добро момче“ докато невиждащо се взираше в оскъдната мебелировка и в няколкото книги, които му бяха позволили да вземе от „чистилището“, и слушаше животинското трополене и мучене на съквартирантите си. Питаше се дали Макфарлънд има представа как неистово го мрази… да, май имаше.

„Добро момче. Скоро ще стана на шейсет, но съм доброто момче на Елис Макфарлънд.“

Полежа известно време, после стана и закрачи из стаята, мислейки си за „евангелието от Дък“: „Ако ти скимне да направиш нещо, за което копелдакът ще ти лепне «подозрително поведение» — това е една от тъпите им категории, — изчакай, докато те провери . После ще си горе-долу в безопасност.“ Морис взе решение и навлече си яке. Слезе до партера с вонящия на пикня асансьор, повървя триста-четиристотин метра до най-близката спирка и зачака автобус с табела „НОРТФИЙЛД“ на предното стъкло. Сърцето му пак биеше до пръсване. Не можеше да се отърве от мисълта, че господин Макфарлънд е някъде наблизо и си мисли: „Аха, приспах вниманието му и сега ще се върна, да видя какви наистина ги върши това лошо момче.“ Което, разбира се, не беше много вероятно. Господин Макфарлънд сигурно си беше вече вкъщи и вечеряше с жена си и трите си деца, исполини като него. И все пак Морис не можеше да си избие от ума, че онзи тип е наоколо и го дебне.