Пэлем Вудхауз - Гръм и мълнии в Бландингс

Той не се колеба дълго. След трийсет секунди вече се изкачваше по стълбите с решително лице и мрачно проблясващи очила. След минута достигна целта си. И там, на прага, нямаше добър, виждащ в бъдещето ангел, за да го възпре. Вратата беше открехната. Той я бутна и влезе вътре.

Замъкът Бландингс, както повечето имения с неговите мащаби и значимост, съдържаше спални тъй великолепни, че никой никога не ги използваше. Със своите легла с балдахини и прекрасни, но доста потискащи гоблени, те стояха необитавани от времето, когато кралица Елизабет I, водена от неспокойния си навик да не се свърта на едно място и да щъка без умора от замък на замък, се бе изреждала да спи в тях. А най-разкошната сред онези, които още бяха в употреба, бе предоставена на Сю.

В мига, в който Бакстър предпазливо се прокрадна в нея, тя тъкмо се представяше в най-добрия си вид, огряна от меката вечерна светлина. Но Бакстър не бе в настроение да я разглежда. Той не обърна никакво внимание на резбованите табли на леглото, нито на уютните кресла, картините, изящните украшения или на мекия килим, в който потъваха краката му. Красотата на небето зад френските прозорци, извеждащи на балкона, едва привлече един бегъл поглед от негова страна. Без да се бави, той се насочи към писалището, опряно до стената край леглото. То му се видя като добра отправна точка за неговите търсения.

В него имаше няколко преградки, пълни с листа за писма малък формат, листа за писма голям формат, пощенски картички, пликове, бланки за телеграми и дори един малък тефтер, в който явно се предполагаше, че обитателят на стаята ще нахвърля всякакви случайни мисли и наблюдения върху Живота, които биха могли да му хрумнат, преди да зарови нос във възглавницата. Но нямаше и следа от фаталното писмо.

Бакстър се изправи и огледа стаята. Чекмеджето на тоалетната масичка се набиваше в очи като следващата потенциална възможност. Той остави писалището и се упъти натам.

Тъй като едно от основните изисквания за тоалетните масички е достатъчната им осветеност, те обикновено се разполагат така, че върху тях да пада колкото се може по-голямо количество светлина. Тази не представляваше изключение. Тя стоеше толкова близо до отворените прозорци, че ветрецът отвън си играеше с ресните по абажура на лампата й. Ето защо, стигайки до нея, Бакстър за пръв път получи възможност да види балкона в неговата цялост.

А като го видя, сърцето му забрави, че трябва да бие. Там, облегнато на парапета и загледано в реката от чакъл, която извираше откъм опасаната с рододендрони алея, за да се разлее волно пред парадния вход, стоеше някакво момиче. И дори фактът, че бе обърнато с гръб към него, не попречи на Бакстър да го разпознае.

За миг той остана втрещен. Дори най-великите сред мъжете се смразяват под ледения дъх на ненадейното. Той нито за миг не бе подложил на съмнение факта, че Сю се намира долу в трапезарията, та сега му бяха нужни няколко секунди, докато адаптира съзнанието си към неприятния факт, че тя е тук, на балкона. Когато се окопити достатъчно, за да се изтегли безшумно от полезрението й, първото чувство, което изпита, бе на раздразнение. Това вятърничаво въртене и сучене, тези лекомислени промени на плановете в последната минута, тези внезапни скимвания да останат горе, когато трябва да бъдат долу — ето кое правеше жените тъй незадоволителни като пол.

После на мястото на раздразнението дойде чувството за разгром. Явно не му оставаше нищо друго освен да изостави диренето и да си върви. Той започна да отстъпва на пръсти към вратата, едва сега отбелязвайки с признателност пухкавостта на дебелия килим, която тъй добре заглушаваше стъпките му. И почти я беше достигнал, когато от другата страна до ушите му долетя едно почукване и дрънчене — иначе казано звукът, издаван от прибори и посуда при отнасянето им върху поднос на гостенка, която, изморена от дългото пътуване с влак, е попитала домакинята дали ще е удобно да вечеря в стаята си.

Съвършенството се постига с практика, както повторението е майка на знанието. Това бе вторият път за последните три часа, когато Бакстър се оказваше сгащен в стая, в която бе жизненонеобходимо да не бъде открит, та вече, тъй да се каже, му беше хванал цаката. При предишния случай в малката библиотека му бяха израснали криле като на гургулица и той бе литнал през прозореца. Но при сегашната криза незабавно съобрази, че подобна тактика е неприложима. Пътят на орела се очертаваше като крайно неизгоден. Първо, реенето му над балкона вероятно нямаше да остане незабелязано от Сю, и второ, от тази височина неминуемо щеше да си потроши врата. Оставаше му единствено пътят на гмуркащата се патица.