Джеффри Арчер - По-силно от меча

— И аз се радвам да те видя, Харолд — отвърна Джайлс, без да стиска ръката на колегата си в Уестминстърския дворец: спазваше следвана от векове традиция.

— Ама че лош късмет, да изгубиш само с двайсет и един гласа — каза Уилсън. — Няма да се преструвам, че ми пука особено за заместника ти.

— Това място ще го разкрие какъв е — каза Джайлс.

— Винаги става така.

— Как се справяш със следизборната меланхолия?

— Не особено добре. Признавам, че мястото ми липсва.

— Съжалявам за станалото с теб и Гуинет. Надявам се, че ще успеете да останете приятели.

— И аз също, защото вината е моя. Боя се, че започнахме да се отдалечаваме един от друг от известно време.

— А това място не помага за заздравяването на една връзка — каза Харолд. — Трябва ти жена, която много те разбира, когато рядко се връщаш преди десет.

— А ти, Харолд? Как се чувстваш, след като отново стана лидер на опозицията?

— Подобно на теб, не особено добре. Кажи, как е в истинския свят?

— Не ми харесва особено и няма да се преструвам, че не е така. След като си бил в политиката четвърт век, не си особено годен за друга работа.

— Тогава ти предлагам да направим нещо по въпроса — каза Уилсън и най-сетне успя да запали лулата си. — Трябва ми говорител по външните работи в Камарата на лордовете и не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб.

— Поласкан съм, Харолд, и си помислих, че това може да е причината да поискаш да ме видиш. Мислих много и се питам дали мога да ти задам един въпрос, преди да взема решение.

— Разбира се.

— Не смятам, че Тед Хийт се представя по-добре в управлението, отколкото в опозиция. Мнението на гласоподавателите за него като бакалин е показателно. И съм сигурен, че още имаме отлични шансове да спечелим следващите избори.

— Както биха казали приятелите ми евреи, от твоите уста в божиите уши.

— И ако съм прав, няма да мине много време преди да се върнеш на номер десет.

— Дай боже.

— И двамата знаем, че реалната власт е в Камарата на общините, а не на лордовете. Честно казано, горната камара е просто луксозен старчески дом, награда за партийните активисти с дълга служба и добро поведение.

— С възможното изключение в лицето на онези, които стоят на първия ред и разискват законите — подчерта Уилсън.

— Но аз съм само на петдесет, Харолд. Не съм сигурен, че искам да прекарам остатъка от живота си в чакане да бъда поканен на още по-високо място.

— Ще ти дам работа — каза Уилсън. — И ще имаш място в кабинета в сянка.

— Не съм сигурен, че това е достатъчно, Харолд. Така че трябва да те попитам направо. Ако на следващите избори се кандидатирам за мястото в Бристолското пристанище, както настоява местната асоциация, ще имам ли шанс да стана външен министър?

Известно време Уилсън пуфтеше с лулата, както правеше често, когато му трябваше време да обмисли отговора си.

— Не веднага, Джайлс. Няма да е честно спрямо Денис, който в момента заема този пост в кабинета в сянка, както ти е известно. Но мога да гарантирам, че ще ти бъде предложено важно място в кабинета и ако се справиш, ще си сред основните кандидати, ако постът се освободи. Независимо дали ще приемеш предложението ми, поне ще се върнеш в Парламента. И ако си прав и наистина спечелим изборите, не е тайна, че ще потърся водач в Камарата на лордовете.

— Аз съм човек от Камарата на общините, Харолд, и не мисля, че съм готов да бъда погребан. Така че това е риск, който съм склонен да поема.

— Поздравявам те за решимостта ти — каза Уилсън. — И сега е мой ред да ти благодаря, защото знам, че няма да си склонен да поемеш този риск, ако не вярваш не само че можеш да си върнеш мястото, но и че имам добри шансове да се върна на номер десет. Но все пак, ако размислиш, просто ми кажи и също като дядо си ще седиш на червените пейки като лорд Барингтън от…

— Бристолското пристанище — довърши Джайлс.

Себастиан влезе във „Фартингс Банк“ за първи път, откакто бе подал оставка преди пет години. Отиде на рецепцията и каза името си на дежурния.

— А, да, мистър Клифтън — каза мъжът, докато проверяваше списъка. — Председателят ви очаква.

Когато чу „председателят“, Себ си помисли за Седрик Хардкасъл, а не за узурпатора, който беше причина да подаде оставката си.

— Ще бъдете ли така любезен да се подпишете в книгата за посетители?

Себ извади писалка от вътрешния джоб на сакото си и бавно развъртя капачката — даваше си малко време да прегледа списъка на хората, посетили неотдавна председателя. Погледът му бързо се плъзна по двете колони имена, повечето от които не му говореха нищо. Но две изпъкваха така, сякаш до тях бяха поставени неонови светлини. Слоун беше назначил Дезмънд Мелър за неизпълнителен директор само месеци след влизането му в борда на „Барингтън“, така че в появата му в списъка нямаше нищо чудно, но какво общо имаше майор Алекс Фишър с председателя на „Фартингс“? Едно беше сигурно — Слоун нямаше да му каже. Единственото друго име, което привлече вниманието му, беше това на Хаким Бишара. Себ беше сигурен, че е чел наскоро нещо за мистър Бишара във „Файненшъл Таймс“, но не можеше да си спомни какво.