Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Но снощи ми каза, че си сигурна, че ще победиш.

— С шест гласа срещу четири, дори ако се въздържа.

— В такъв случай мисля, че е по-добре да се въздържиш.

— Защо?

— Защото съм съгласен с Рос. Ако гласуваш срещу Мелър и изгубиш, това ще направи позицията ти неустойчива. Започвам обаче да си мисля, че трябва да отложа пътуването си до Ленинград, докато не разберем резултата.

— Но ако не заминеш днес, ще трябва да чакаш поне половин година, преди да си извадиш нова виза — каза Ема. — А ако отидеш сега, ще се върнеш навреме за делото.

— Но ако изгубиш гласуването…

— Няма да изгубя, Хари. Шестима директори ми дадоха думата си, така че няма защо да се безпокоиш. А ти си дал дума на госпожа Бабакова, така че трябва да я спазиш. Пък и ще е личен триумф, когато се прибереш с „Чичо Джо“ под мишница. Така че започвай да си събираш багажа.

Себастиан тъкмо облече сакото си и вървеше към вратата, когато телефонът иззвъня за трети път. Той си погледна часовника — 7:56 — и помисли дали да не го остави да звъни, но все пак се върна и вдигна.

— Нямам време, майко.

— Не е майка ви — каза Рейчъл. — Реших, че трябва да знаете, че вчера получих обаждане малко след като си тръгнахте и нямаше да ви безпокоя, ако тя не беше казала, че е спешно. Вече ви звънях няколко пъти, но даваше заето.

— Тя?

— Жена, която се представи като доктор Розмари Улф. Обаждаше се от Щатите. Каза, че знаете коя е.

— Да, зная. Остави ли някакво съобщение?

— Не, само номер. Двеста и две, три петици, нула три деветнайсет. Но не забравяйте, че те са с пет часа назад от нас, така че сега във Вашингтон е три след полунощ.

— Благодаря, Рейчъл. Трябва да затварям, защото закъснявам за срещата на борда на „Барингтън“.

Джим Нолс отиде да закуси с Дезмънд Мелър в хотел „Ейвън Гордж“.

— Ще е на косъм — каза Нолс, докато сядаше срещу Мелър, който спря да говори, докато сервитьорката му наливаше кафе. — Последните ми изчисления са пет на пет гласа.

— Кой е размислил от вчера? — попита Мелър.

— Карик. Убедих го, че е важно да имаме заместник-председател, докато мисис Клифтън е заета с дело, което може да се проточи цял месец, ако не и повече.

— Нейният глас включен ли е в петте?

— Не, защото съм сигурен, че ще се въздържи.

— Аз не бих го направил, ако бях на нейно място. И ако спечелим първото гласуване, какво ще правим с второто?

— Второто би трябвало да е по-лесно, стига да се придържаш към твърдението, че положението ще е такова за не повече от месец. Дори колебаещите се биха се съгласили с това.

— Един месец ще е повече от достатъчен да се погрижим тя никога да не се върне.

— Но ако изгуби делото, въпросът става теоретичен, защото тогава тя ще трябва да се оттегли. Така или иначе, според мен ще бъдете председател в рамките на следващите трийсет дни.

— А вие, Джим, ще бъдете мой заместник.

— Някакви новини от Вирджиния за хода на нещата при, нея? — попита Нолс.

— Обади ми се снощи. Адвокатът й я уверявал, че нямало начин да изгуби.

— Никога не съм чувал адвокат да казва подобни неща — каза Нолс. — Особено когато Алекс Фишър може да бъде призован като свидетел. От личен опит знам, че не го бива, когато е изложен на огън.

— Вирджиния каза, че сър Едуард няма намерение да го призовава.

— С което доказва мнението ми. Но щом тя спечели делото, всичко би трябвало да си дойде на мястото. Разбира се, ако сте платили на Арнолд Хардкасъл за акциите на майка му.

— Още не съм. И нямам намерение да се изръся преди последния възможен момент. Дори аз не мога да си позволя подобни харчове за по-дълго от необходимото.

— Защо не помолите Слоун да ви отпусне някакъв краткосрочен заем, който да ги покрие?

— Иска ми се да можех, но е незаконно банка да отпуска заем за купуване на собствените й акции. Не, ще си върна всички пари и ще направя добра печалба, след като Бишара изпълни своята част от сделката. Ако Слоун избере подходящия момент, ударът ще е двоен, защото той ще си остане начело на банката, а аз ще съм новият председател на „Барингтън“.

— Стига да спечелим днес — каза Нолс.

След като се измъкна от натоварения трафик и излезе на А40, Себастиан погледна часовника на таблото. Все още имаше два часа, но не му трябваха още задръжки. Точно тогава на таблото блесна червена светлина и индикаторът за гориво започна да мига, което означаваше, че му остават по-малко от четири литра бензин. Един пътен знак го уведоми, че до следващата бензиностанция има 33 километра. Знаеше си, че трябваше да напълни резервоара снощи.