Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Сула отново спря, обиколи отново с поглед тълпата, завъртя се наляво-надясно и понеже Сулпиций упорито не се показваше, отново го извика на трибуната:

— Публий Сулпиций, народни трибуне, каня те да излезеш и да ми отговориш!

Пак никой не се появи.

— Няма го, народе римски. Избяга заедно с човека, който го подмами в своя капан; по същия начин, по който подмами и всички вас. Имам предвид Гай Марий!

Едва сега тълпата се раздвижи и замърмори недоволно. Гай Марий беше име, което открай време римският народ тачеше повече от всичко друго и за което не позволяваше никой да се изказва осъдително.

— Да, знам — продължи по-предпазливо Сула, за да не се получи някое нежелано недоразумение сред глашатаите. — Гай Марий и до ден-днешен е всенародният герой. Веднъж спаси Рим от нумидиеца Югурта. Втори път спаси Рим и целия цивилизован свят от германската напаст. Отиде чак в Кападокия и сам-самичък заповяда на цар Митридат да си върви у дома… Това никой от вас не го знаеше, нали? Но аз държа да ви разправа за още един от чутовните подвизи на Гай Марий! Защото съм се убедил, че много от истинските му подвизи малцина хора знаят. Аз самият ги знам не за друго, а защото служих като негов предан легат и във войната срещу Югурта, и във войната срещу германите. Нещо повече, бях дясната ръка на Гай Марий. Уви, писано било на онези, които служат вместо дясна ръка на известните, сами да тънат в неизвестност. Пък и никога не бих тръгнал да упреквам Гай Марий, че си е присвоил моята слава. От всички римляни той заслужаваше да стане известен! Но нека ви напомня, че и аз съм служил вярно и предано на Рим. И аз бях на изток, и аз имах случай да разговарям с цар Митридат и да го изгоня от Кападокия. Аз бях първият римски пълководец, който стъпи на левия бряг на Ефрат, за да види с очите си никому непознати земи.

Тук Сула отново замълча. За голямо негово удоволствие тълпата бе започнала да се успокоява и повечето присъстващи се опитваха да чуят всяка дума на оратора, който ако не друго, то поне говореше искрено.

— Не само служех при Гай Марий, но бях и негов близък приятел. В продължение на дълги години двамата бяхме дори сватове — до деня, в който жена ми, сестра на неговата жена, не си отиде от този свят. Никога между двама ни не са възниквали дрязги или противоречия. Неговият син и моята дъщеря са първи братовчеди. Когато преди няколко дни биячите на Публий Сулпиций заклаха насред площада синовете на толкова знатни фамилии — младежи, които един ден щяха на свой ред да поемат съдбините на родината в ръцете си и сред които беше синът на моя колега Квинт Помпей, женен за дъщеря ми, племенницата на Гай Марий, — аз бях принуден да бягам като престъпник от Форума, за да си спася живота. И къде реших да се скрия? Къде единствено можех да се чувствам в безопасност, в по-голяма безопасност, отколкото в храмовете на боговете ни? Разбира се, че в дома на Гай Марий. Той не ми отказа своето гостоприемство.

Да, тълпата наистина започваше да гледа с други очи на консула. Сула бе успял да подхване както трябва въпроса за Гай Марий.

— Когато Гай Марий спечели решителната битка срещу марсите, аз пак бях там и пак бях неговата дясна ръка. А когато моята собствена армия — тази, която водех в името на родината — ме награди с венеца от трева, задето бях измъкнал легионите си от капана на самнитите, Гай Марий пръв дойде да изрази своята радост, че най-сетне и аз, верният му помощник, който винаги се криеше в сянката на неговата слава, бях успял да си извоювам име на бойното поле. Ако се смята значението на битката срещу самнитите, ако се броят избитите врагове, то моята победа дори засенчваше неговата. Но това караше ли го да завижда? Разбира се, че не! Гай Марий се радваше на успеха ми, и то заради самия мен! Нещо повече, ако си спомняте добре, той избра да се завърне в политиката тъкмо в деня на моето стъпване в длъжност! Това аз приех единствено като добър знак за дейността ми като консул.

Никой от площада не смееше повече да се обади — от страх да не изпусне някоя дума. Сула смело пое към кулминационната точка в речта си.

— И все пак, народе римски, всички ние — аз, вие, Гай Марий — трябва да се съобразяваме с действителността, колкото и неприятна да ни изглежда тях. Гай Марий отдавна се беше сблъскал с една подобна, тежка и нерадостна истина. Той отдавна е навлязъл в преклонна възраст, а и здравето му не му позволява да се претоварва и да се отдалечава за дълго от дома си. Това със сигурност не му позволява да застане отново начело на римската армия, да я поведе в поредната кръвопролитна война. Нещо повече, болестта го засегна в главата. Както сами сте се убедили, мозъкът се отличава от всички останали човешки органи и дори тогава, когато тялото изглежда оздравяло, съзнанието остава болно. През последните две години вие често срещахте на улицата един силен и наглед здрав мъж, който се разхождаше с часове из града, плуваше в реката, упражняваше се у дома си. Човек, стараещ се възможно най-скоро да излекува тялото си от коварната болест, която го беше покосила изведнъж. Но той нямаше как да излекува съзнанието си. Именно на тази умствена болест, която отказа да го остави на мира, аз отдавам деянията на Гай Марий през последните няколко седмици. Каквото и да стори той, аз не мога да го съдя заради обичта, която винаги съм таял в душата си към него. Не би трябвало да го съдите и вие. В момента Рим е пред конфликт, способен да засенчи със своите ужаси войната, от която едва излизаме. Над нас е надвиснала военна опасност, много по-голяма от тази, която представляваха свирепите германи. Срещу Рим воюва могъщ владетел, който разполага с добре въоръжена и обучена армия, наброяваща неколкостотин хиляди души. Владетел, който има достатъчно бойни кораби, за да задръсти цяло Егейско море. Владетел, който вече е успял да си спечели благоволението на народи, доскоро закриляни и покровителствани от Рим. Народи, които вместо благодарност ни се изплюха в лицето. Как мислиш, народе римски, аз бих могъл да изпълня дълга си към родината, как бих могъл да устоя на тази опасност, ако ти сам в своето незнание ми отнемаш правото да командвам римската армия, нищо че съм на върха на своята военна кариера, и го предаваш на човек, който отдавна е бил лишен от способностите си на голям пълководец?