Стивън Ериксън - Сакатият бог

От време на време червеят изхвърляше част от себе си, умряла част, и тези късове биваха избутвани настрани. Ръце се пресягаха от червея, събираха парчета дрехи, които щяха да се използват през деня, навързани за навеси — подарена сянка от мъртвите, — и щом захвърлените късове се окажеха близо до нея, бяха почти голи и се бяха превърнали в мраморни статуи. „Защото щом нещата се провалят, събаряш статуите.“

Точно пред нея голите гърбове на теглещите лъщяха от драгоценната пот, докато се напрягаха в яремите. А дебелите въжета се усукваха, изпъваха се и бълваха лъскава прах по цялата си дължина. „Тези войници ги наричат тежки. Някои от тях поне. Тези, които не спират, които не падат, които не умират. Тези, които плашат другите и ги карат да продължават напред. Докато не паднат мъртви. Тежки. Тези войници.“

Замисли се отново за онзи ден. Слънцето се беше разляло по хоризонта. Денят си отиваше, а беше ден, в който никой не проговори, когато Змията се беше смълчала. Беше вървяла на три крачки зад Рут, а Рут вървеше изгърбен над Хелд, която се беше сгушила в прегръдката му, и очите на Хелд бяха затворени срещу блясъка — но пък те винаги бяха затворени, защото толкова много на този свят бе твърде тежко за гледане.

Това щеше да е последната им нощ. Знаеха го — цялата Змия го знаеше. Бадале не беше казала нищо, с което да ги разубеди. Навярно и тя се беше предала — трудно бе да се разбере със сигурност. Упорството може да съхрани целостта си, макар и да е направено само от въглени и пепел. Гневът може да изглежда жарък на допир, докато всъщност е студен и безжизнен. Така светът може да заблуди. Може да излъже и с лъжата да донесе заблуда. Да ти внуши представата, че каквото е , е истина. Така светът може да превърне една вяра във фатална болест.

Загледа се в гърбовете на тежките и си спомни още.

Стъпките на Рут се поколебаха. Спря се. Гласът му изпращя с безсловесен звук, а след това изпращя отново и той каза:

— Бадале. Мухите вече вървят.

Тя погледна краката си, да види дали ще могат да я отведат по-близо до него, и те бавно, с убийствена болка, я отведоха. И далече напред, там, накъдето гледаше той със заслепените си затворени очи, видя гъмжащи фигури, излизаха черни от червения блясък на залеза. Черни и гъмжащи. Мухи. И вървяха на два крака, едно гъмжило, после друго и друго, извираха от кървавата светлина.

— Мухите вървят — каза Рут.

Но тя ги беше прогонила. Последната й повеля със сила, тази, която я бе изразходила. И сега, този ден, вече не издухваше от устните си нищо освен въздух.

Бадале примижа.

— Искам пак да съм сляп, Бадале.

Тя погледна подпухналите мехури на мястото на очите му.

— Още си сляп, Рут.

— Тогава… те са в главата ми. Мухите… в главата ми .

— Не. И аз ги виждам. Но бръмченето — то просто е слънчевата светлина зад очите ти. Рут, те са хора.

Той залитна и едва не се строполи, но направи крачка встрани и с ужасно изящество се изправи.

— Бащи.

— Не. Да. Не.

— Върнали ли сме се, Бадале? Върнали ли сме се някак?

— Не. Вървим на запад. Със слънцето, всеки ден, всяка вечер. — Замълча. Змията се гърчеше зад двамата, мършавото й тяло се свиваше, сякаш това можеше да го опази. Фигурите от залеза се приближаваха. — Рут, има… деца.

— Какво е онова по кожата им — по лицата им?

Тя видя единствения баща сред тях, ръждивосива брада, очите му изпълнени със страдание, както са очите на някои бащи — когато за последен път прокуждат децата си. Но лицата на децата задържаха вниманието й. Татуировки.

— Те са се белязали, Рут.

„Капчици. Черни сълзи. Не, вече виждам истината. Не са сълзи. Сълзите са пресъхнали и никога вече няма да се върнат. Тези знаци, на лица и на длани, на ръце и рамене, и гърди. Тези знаци.“

— Рут.

— Бадале?

— Те имат нокти.

Той издиша хрипливо, разтреперан.

— Опитай се, Рут. Очите ти. Опитай се да ги отвориш.

— Не мога…

— Опитай се. Трябва.

Бащата, с тълпата негови деца с нокти, се приближи. Бяха напрегнати — виждаше го ясно. „Не ни очакваха. Не идват да търсят нас. Не са тук, за да ни спасят.“ Вече виждаше страданието им, жаждата, стиснала лицата им като ноктести ръце на скелет. „Ноктите ще те накарат да страдаш.“

И все пак бащата, застанал вече пред Рут, се пресегна към меха, окачен на оръжейния му колан. Малко вода имаше в него, виждаше се ясно по това колко е сплескан и по лекотата, с която го вдигна. Дръпна запушалката и го подаде на Рут.

А той на свой ред поднесе напред Хелд.