Стивън Ериксън - Сакатият бог

— К’рул искаше мир…

— Искаше да ни стъпче! И го направи — но това свършва днес! Днес! Секул Лат, не се ли съгласи да сложим край на всичко това? Според думите ти се съгласи!

„Не бях сериозен. Никога не съм бил сериозен. Това е проклятието ми.“

— Е, Ерастас, щом няма да търсиш сърцето на Сакатия бог, къде ще отидеш сега?

— Това си е моя работа — отсече той, обърна се и огледа бялата рана, прорязала земята. — Далече. — Обърна се отново към Секул. — Маел най-сетне разбира какво сме направили тук — но кажи ми, виждаш ли го? Тича ли сега към нас с цялата си ярост? Не. А Ардата? Знай, че тя също крои нов заговор. Както и Олар Етил — Древните отново се приближават към възнесение, връщане на власт. Много работа има да се свърши.

И Блудния тръгна. На юг.

„Бяга.“

Секул се обърна към Килмандарос.

— Вече виждам пътя си, майко, от този момент насетне. Да ти го опиша ли? Виждам себе си скитник, изгубен и сам. Това е видение — виждам го ясно като ден. Е… — Смехът му бе сух. — Всеки пантеон има нужда от един глупак, олигавен и подивял.

— Синко — отвърна тя. — Това е само план.

— Моля? Какво?

— Блудния. Това, което развихрихме, не може да бъде удържано. Сега, повече от всякога, бъдещето е неизвестно, в каквото и да избере да вярва.

— Може ли отново да бъде окована, майко?

Тя сви рамене.

— Аномандър Рейк е мъртъв. Другите Елейнт, който съучастваха в оковаването, също са мъртви.

— К’рул…

— Тя е развихрена в него . Нищо не може да направи. Елейнт, които дойдат, ще се сразят с нея. Ще се опитат да я съкрушат — но Коурабас отдавна е предала разсъдъка си и ще се бие с тях до горчивия край. Очаквам повечето да умрат.

— Майко, моля те .

Килмандарос въздъхна.

— Няма ли да останеш с мен, синко?

— За да видя срещата ти с Драконъс? Не мисля.

Тя кимна.

— Драконъс ще те убие!

Тя го погледна с изгарящи очи.

— Беше само план, скъпи ми синко.

„Тези войници.“ Двете думи висяха в ума й като месо от куки на касапин. Въртяха се бавно, безцелно. Капеха, но капките бяха започнали да забавят. Легнала на хълбок върху купищата увита храна, Бадале можеше да отпусне глава на една страна и да вижда грубия път, изпънал се зад тях. Вече не оставаха много неща зад тях — освен телата, — а под светлината на Нефритените странници тези бледи тела приличаха на съборени статуи от мрамор от двете страни на отдавна изоставения път. Неща, чиито разкази са свършили, чиито истории са изгубени завинаги. Щом й омръзнеше тази гледка, можеше да се загледа в обратната посока, напред, а отвисоко колоната бе като подут червей, с хиляди глави по дългия му гръб, всяка от тях роб на същото това пълзящо туловище.