Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Но след като е станал сляп, нищо отвън не е могло да проникне вътре.

— Да, майко, но вече е било много късно. Трябва да е било, като си помислиш.

— Изляло се значи — избоботи Ерастас. — После какво?

— Бих се обзаложил, че е променило света.

— Не към по-добро — промърмори Килмандарос.

— Не изпитвам изгаряща нужда, Ерастас — каза Секул Лат, — да изцеря злините на света. На този или на който и да е друг.

— Но все пак наблюдаваш критично…

— Ако всяко честно наблюдение накрая прозвучи критично, тогава честността ли отхвърляш, или акта на наблюдение?

— Защо не и двете?

— Вярно, защо не и двете? Бездната знае, така е по-лесно.

— Защо си правиш труда тогава?

— Ерастас, останали са ми две възможности за избор. Бих могъл да плача с основание или без никаква причина. Във второто намираме лудост.

— А първото по-различно ли е? — попита Килмандарос.

— Да. Част от мен избира да вярва, че ако плача достатъчно дълго, ще се изплача. И тогава в пепелта ще се роди нещо друго.

— Например какво? — настоя Ерастас.

Секул Лат сви рамене.

— Надежда.

— Виждаш ли тази дупка на лицето ми, Ашик? И аз плача, но моите сълзи са кръв.

— Приятелю, най-после си станал истинският бог на всички живи светове. Когато най-сетне застанеш на самия връх на цялото сътворение, ще ти вдигнем статуи в знак на свещеното ти нараняване, символ на вечното страдание на живота.

— Това ще го приема. Стига кръвта, стичаща се от лицето ми, да не е собствената ми.

Килмандарос изсумтя.

— Богомолците ти несъмнено ще са щастливи да кървят за теб, Ерастас, докато Бездната ни погълне всички.

— И жаждата ми няма да отстъпва на тяхната щедрост.

— Когато ние…

Но ръката на Килмандарос изведнъж стисна рамото на Секул и го обърна.

— Време е — изръмжа тя.

От хребета, на който стояха, низината на запад се простираше плоска, осеяна със скали и туфи жилава трева докъдето стигаше погледът. Но сега, под слънцето на късния предобед, пейзажът бе започнал да се променя. Изпъната в огромната извита сянка, земята започваше да избелява, всички цветове се отцеждаха. От сиво в бяло, докато сякаш цялата низина се превърна в пространство от кости и пепел, а в далечината — в самия център на тази гола пустош — земята бе започнала да се надига.

— Тя се пробужда — каза Килмандарос.

— А сега — прошепна Ерастас и самотното му око заблестя ярко — ще говорим за дракони.

Хълм, там където не бе имало никакъв хълм допреди малко. Надигна се над хоризонта, изду се и се разшири — планина…

Видяха как изригна, взрив от пръст и камък.

Огромни пукнатини раздраха дъното на низината. Целият хребет се разтресе под краката им и тримата Древни богове се олюляха.

Докато стълбът от прах и пепел се издигаше към небето, докато облакът се разтваряше като гъба, за да запълни половината небе, звукът най-сетне стигна до тях, плътен като връхлитаща стена, и възпламени зашеметяваща болка в черепите им. Секул и Ерастас бяха съборени на земята и се затъркаляха надолу. Дори Килмандарос бе надигната във въздуха — Секул зяпна към нея, видя как устата й се отвори широко в ужасяващ писък, който не можа да чуе от воя на вятъра и съкрушителния тътен на взрива.

Превъртя се на гръб и се взря нагоре в огромния вихрен облак. „Коурабас. Върна се на света.“

Сред урагана бяха започнали да се оформят въртопи от пръст, прах и пушек. Видя как се извиха, изтласкани настрани сякаш от невидим стълб въздух в самия център на бурята.

„Крилата й? Крилата й ли ги правят? Древна кръв!“

Щом грохотът заглъхна, Секул Лат чу смеха на Ерастас.

— Майко?

Килмандарос се вдигаше на крака. Обърна се към сина си.

— Коурабас Отатарал ирас’Елейнт. Отатарал, Секул, не е нещо — това е титла. — Обърна се към Ерастас. — Блуден! Знаеш ли значението й?

Смехът на едноокия Древен бог бавно замря. Той извърна очи и промърмори:

— Какво ме интересуват древни титли?

— Майко?

Взираше се в ужасната погибел на земя и небе на запад.

— Отас’тарал. Във всяка буря има едно око, място на… покой. Отас’тарал означава Окото на Отрицанието. А сега, над този свят, ние родихме буря .

Секул Лат се смъкна на земята и покри лицето си с оцапаните си с пръст длани. „Ще ми омръзне ли някога? Да. Трябва. Виждам какво сме развихрили. Виждам какво сме започнали.“

Ерастас залитна, падна на колене до Секул и той погледна изтерзаното му лице, и видя там безумно ликуване и горчив ужас. Усмивката на Блудния бе грозна.