Стивън Ериксън - Сакатият бог

Но очите на момчето го пронизаха като върхове на ножове. И то проговори.

— Не се обръщай.

Маппо се стъписа.

Зад него момичето отвърна:

— Икариас не може да ни задържи. Градът е затруднен.

Той отново се обърна към нея. Този път до нея стоеше момче с куп боклуци в мършавите си ръце. Взираше се с открито обожание в профила на момичето. Тя издуха мухи от устните си.

— Бадале. — Гласът на високото момче се разнесе покрай него. — Какво сънува?

Момичето се усмихна.

— Никой не ни иска, Рут. Никой. В своя живот те няма да променят нищичко, за да ни помогнат. В своя живот те правят още и още като нас, но когато казват, че са загрижени за бъдещето ни, лъжат. Думите са празни. Безсилни. Но аз видях думи с истинска сила, Рут, и всяка от тях е оръжие. Оръжие. Затова възрастните през целия си живот ги затъпяват. — Сви рамене. — Никой не обича да го режат.

Когато момчето проговори отново, бе все едно, че стоеше на мястото на Маппо.

— Какво сънува, Бадале?

— Накрая взимаме със себе си своя език. Накрая ги оставяме всички зад себе си. — Тя се обърна към момчето до нея и се намръщи. — Хвърли ги. Не ми харесват.

Момчето поклати глава.

— Какво сънува, Бадале?

Погледът на момичето се върна и се спря на лицето на Маппо.

— Видях тигър. Видях огре. Видях мъже и жени. После дойде една вещица и отведе децата им. И нито един от тях не се опита да я спре.

— Не беше така — прошепна Маппо. Но беше.

— После един препусна след тях — не беше много по-голям от тебе, Рут. Така мисля. Трудно беше да се види. Призрак излезе на пътя. Беше достатъчно млад, та все още да се вслушва в съвестта си.

— Не беше така! — простена Маппо.

— Това ли е всичко? — попита момчето на име Рут.

— Не — отвърна тя. — Но той чу достатъчно.

Маппо изрева. Залитна назад и й обърна гръб, готов да побегне. Озърна се за миг назад и видя, че очите й го следят. И тя заговори в черепа му:

„Огре, не мога да те спася и ти не можеш да спасиш него. Не и от него самия. Той е твоят Хелд, но всяко дете се събужда. На този свят всяко дете се събужда — и точно от това най-много се страхувате всички вие. Виж Рут. Той държи Хелд в прегръдката си. А ти, ти иди да намериш своя Хелд, да напълни още веднъж ръцете ти. Виж Рут. Той изпитва ужас, че Хелд ще се събуди. Той е също като теб. Сега чуй стиховете ми. Те са за тебе.“

Маппо се обърна рязко. И побягна от площада.

Ехото го подгони. Понесло гласа й.

„В Икариас остава спомен. В Икариас чака гробницата на всичко, което е забравено. Където остава споменът. Където той ще е намерил своята истина. Избираш ли да го спасиш сега, Огре? Избираш ли да го доведеш в този град? Когато отвори собствената си гробница, какво ще намери?“

„Какво намира всеки от нас?“

„Ще дръзнеш ли да начертаеш живота си, Огре, с всяко мъртво дете, оставено след тебе? Виждаш ли, сънувах сън, който не мога да разкажа на Рут, защото го обичам. Сънувах гробница, Огре, пълна с всички мъртви деца.“

„Изглежда, всички ние сме строители на паметници.“

А Маппо ревеше и тичаше. Тичаше и оставяше след себе си диря от кървави стъпки, и от всички страни — отражението си. Пленено завинаги.

Защото споменът остава.

— Ще ти омръзне ли някога тази мрачна обреченост, Сек?

Секул Лат хвърли поглед към Ерастас.

— Да, когато на теб ти омръзне всичката тази кръв на ръцете.

Ерастас изръмжа.

— И задачата ти е да ми напомняш непрекъснато за нея ли?

— Честно казано, не знам. Сигурно бих могъл да си извадя очите и да благословя новооткритата си слепота…

— На раната ми ли се подиграваш сега?

— Не, прощавай. Мислех за поета, който един ден решил, че е видял твърде много.

Килмандарос зад тях попита:

— И това негово самоосакатяване промени ли света?

— Невъзвратимо, майко.

— Как така?

— Очите могат да бъдат корави като броня. Могат да бъдат втвърдени, за да виждаш, но да не чувстваш нищо, ако волята е достатъчно силна. Виждала си такива очи, майко — както и ти, Ерастас. Лежат безчувствени в кухините като каменни стени. Способни са да видят всякакво отвратително зверство. Нищо не прониква вътре, нищо не излиза навън. Е, онзи поет махнал тези камъни. Разкъсал булото завинаги. Тъй че каквото имало вътре, всичко се изляло навън.