Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Икариум…“

„Безсмъртен архитект, строител на монументи, ти тръгна да предизвикаш боговете, да се опълчиш на предачите на времето. Създател на онова, което не може да умре, но с всяко здание издигаш нещата, които най-много са ти нужни — спомените, които ние останалите толкова ревностно пазим — и те идват мъртвородени в ръцете ти. Всеки един мъртъв като предишния.“

„И виж ни, нас, които сме готови да се молим да забравим толкова много — съжаленията си, глупавите си избори, раните, които сме нанасяли цял живот — презираме този дар, тази свобода, която виждаме като клетка и в гръмогласния си гняв съжаляваме, че не сме точно като теб.“

„Създател на празни здания. Фантазьор на безмълвни градове.“

Но колко пъти можеше да напомня на Икариум за приятелството? За драгоценната утеха на вярната дружба? Колко пъти можеше отново да запълва всички онези празни стаи? „Приятелю мой, мой кладенец бездънен. Но кажа ли ти истината, ти ще посегнеш на живота си.“

„А толкова лошо ли е това? След всичко, което си направил?“

„А сега си заплашен. И безпомощен. Усещам го. Знам, че е самата истина. Боя се, че ще се събудиш в пълната си ярост и този път не само хора ще се окажат в обхвата на меча ти. Този път ще има богове.“

„Някой те иска, Икариум, за свое оръжие.“

„Но… ако стигна пръв до теб, бих могъл да те събудя към това, което си. Бих могъл да изрека истината за историята ти, приятелю. И когато опреш върха на камата до гърдите си, бих могъл да се отдръпна. Да не направя нищо. Бих могъл да те почета с единственото нещо, което все още притежавам — себе си. Бих могъл да се окажа свидетелят на твоя единствен акт на справедливост.“

„Бих могъл да те склоня да се самоубиеш.“

„Възможно ли е това? Възможно ли е приятелството да ни доведе до това?“

„Какво бих направил после?“

„Бих те погребал. И ще плача над камъните. За своята загуба, както подобава за приятели.“

Градът бе неговото гениално творение — Маппо можеше да го види във всяка линия, — но щом се приближи и примижа към странно преливащата светлина и сенки в кристалните стени, видя доказателства, че е обитаван. Стъпките му се забавиха.

Натрошени черупки от плодове, дрипи, мухлясалата миризма на изсъхнали изпражнения.

Слънцето започваше да се издига — толкова далече ли се бе оказало това място? Приближи се към най-близкия, най-широк булевард. Щом мина между двете здания на ъглите, замръзна, зърнал за миг смътно движение — там, отразено в кристалния фасет, издаден от стената вдясно. И щом се взря, го видя отново.

Деца. Преминаващи деца.

И все пак тук нямаше никой. „Никой освен мен.“

Излизаха от града — стотици и стотици деца. Тънки като клечки крайници и издути от глад кореми. Той гледаше процесията им и не видя нито един възрастен сред тях.

Продължи напред. Зърваше по пътя си в кристалите гледки от краткотрайното им обитаване, плахото им присъствие сред великолепния, макар и хладен, безчувствен разкош. „Икариум, започвам да разбирам. И все пак най-жестоката шега от всички е това, че никога вече не можеш да намериш това място отново.“

„Всеки път, когато казваше, че го чувстваш близо… този град бе мястото, което търсеше. Тези кристални машини на паметта. И дирята, която търсеше — все едно дали бяхме на друг континент, все едно дали бяхме на половин свят далече от тук — тя беше дирята на спомена. Спомена за този град.“

Вървеше напред, сглобяваше късовете по-отскорошна история, армията от деца и много пъти зърваше едно и също момиче, с уста покрита с ранички, с коса, избелена от всякакъв цвят. И огромни очи, които сякаш някак търсеха неговите — но беше невъзможно. Тя отдавна си бе отишла, с всичките други деца. Не можеше да е…

„Ах! Това е то! Оглася песен заклинание — прогонва д’айвърс. Опали геми елитри — това е детето.“

Беше излязъл на голям площад. Тя беше там и гледаше към него от наклонен кристален шпил. Той продължи напред, докато не застана пред нея. Очите й го проследиха по целия път.

— Ти си само спомен — каза Маппо. — Функция на машината, която пленява минаващия през нея живот. Не може да гледаш към мен — не, някой е минал по моя път, някой друг е дошъл и е застанал тук пред теб. — След това се обърна рязко.

На петнайсет крачки, пред заключената врата на тясно здание, видя момче, високо, сгушило до гърдите си увито в парцали телце. Погледите им се срещнаха.

„Аз съм между тях. Това е всичко. Те не ме виждат. Виждат се един друг.“