Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Премисли, а?

Той остави лъка и колчана до себе си.

— Да.

— Толкова по-добре, пале. Лабиринтите са опасни места за глупци като тебе. Ако искаш да уважиш клетвата, която даде, най-добре е да стоиш край мен.

Торент хвърли последната бучка тор в огъня и загледа разхвърчалите се в нощта искри.

— Ще стоя, Гадателко на кости.

Главата й отново се отпусна. Той я погледна. „Когато сънят поднесе последната си въздишка, стара вещице, ще съм тук да те събудя.“

Абси се превъртя насън и избърбори тихо и напевно:

— Кралалала. Хи-хи.

Но Торент видя, че очите му са затворени, а на лицето му има доволна усмивка. Детето облиза устни.

„Спаси ги, нали, Круппе? Браво на теб.“

Онос Т’уулан спря и бавно се обърна. Хиляда Т’лан Имасс стояха пред него, окъпани в нефритена светлина. „Толкова много? И в онази вихрушка там прахта на още стотици. Непознати. Призовани от разбулването на Телланн. Това ли искам? От това ли се нуждая?“ Изведнъж усети тежестта на погледите им, така неумолимо впити в него, и едва не се огъна. „Искания, нужди. Те са несъществени. Това е, което правя с волята си. «И цял свят може да бъде унищожен само от тази сила. Или наново съграден.»“ Бавно се изправи, укрепнал от мисълта и от силата, която дойде с нея.

„Когато приключа, прахта ще бъде прах. Нищо повече. Не нещо оживяло с тайните си. Или натежало от скръб и ужас. Само прах.“

— Разбирате ли ме?

— Да, Първи меч.

— Аз ще ви освободя.

— Още не, Първи меч.

— Бих искал да вървя сам.

— Тогава ще.

Армията му се разпадна на сипещи се облаци прах, освен две фигури, застанали много зад легиона на Т’лан.

Онос ги погледа замислено, а след това ги прикани с жест.

Приближиха се и жената заговори:

— Първи меч, някога съм вървяла по тези земи. И не съм.

— Името ти е Ристале Ев.

— Да.

— Думите ти нямат смисъл.

Тя сви рамене и посочи на север.

— Там. Нещо… тревожно.

— Олар Етил…

— Не, Първи меч. Това е по-близо.

— Любопитна ли си, Ристале Ев?

Воинът до нея, Улаг Тогтил, заговори:

— Има изгубени спомени в нея, Първи меч. Може би са взети от други Имасс — от онези, които са живели някога тук. Може би са нейни собствени. Онова, което ще се намери на север, е като съживяване на стара рана, но тя не може да я види. Само я чувства.

— Това, което търсиш — каза Ристале Ев на Онос, — е застрашено. Или поне така се опасявам. Но не мога да съм сигурна.

Онос Т’уулан ги изгледа замислено.

— Съпротивлявате ми се добре. И виждам силата, която намирате един в друг. Това е… странно.

— Това, Първи меч, е любов — отвърна Улаг.

Онос помълча, мъчеше се да проумее казаното от воина.

— Не я открихме вътре в себе си — каза Ристале Ев. — Намерихме я…

— Като камъче в поток — рече Улаг. — Бляскаво, чудесно…

— В потока, Първи меч, на твоите мисли.

— Когато планините тътнат и ледът във високите проходи най-сетне се натроши под пролетната топлина. — Улаг вдигна съсухрената си длан и я отпусна отново. — Потокът става порой, помита надолу всичко. Жесток потоп. И все пак… камъче, искрящо.

— Това е невъзможно — заяви Онос Т’уулан. — Няма такова нещо в мен. Огньовете на Телланн са изгорили душата ми. Заблуждавате се. Един друг.

Ристале Ев сви рамене.

— Утешителни заблуди — не са ли това даровете на любовта, Първи меч?

Онос я изгледа.

— Вървете тогава, двамата. Намерете тази заплаха. Разберете естеството й и се върнете.

— Нищо повече ли не искаш от нас, Първи меч? — попита Улаг.

— Нас ли дебне тя, Ристале Ев?

— Не, Първи меч. Не мисля. Просто я… има.

— Намери този свой спомен, Ристале Ев. Ако наистина е заплаха за мен, ще го унищожа.

Онос Т’уулан гледаше как двамата Т’лан Имасс бавно се отдалечават на север. Първият меч бе привлякъл от силата на Телланн. Изтощен от нападите на Олар Етил, беше направил от нея непроницаема стена. Но имаше риск в това. Стената го правеше сляп за всичко отвъд нея.

„Заплахи за това, което търся, за съдбата, която желая за нас. Олар Етил е сама срещу мен. Не мога да се сетя за никой друг. В края на краищата не бягам от унищожението, а копнея да го срещна. Да го намеря в място по мой избор. Кой би могъл да ми откаже това?“

„Ристале Ев, спомените са безсилни — не ни ли научи Ритуалът на това? Намери това, което те безпокои, и се върни.“

„Улаг Тогтил, в твоя език за цветя… бих искал да науча повече за това искрящо камъче, за тази възхитителна невъзможност.“

Тръгна отново, вече сам на голата равнина, и върхът на меча му мяташе искри от камъните в твърдата земя. Зад него се вдигаше стена от прах. Оживяла от тайни. Натежала от скръб и ужас. Все по-висока.