Стивън Ериксън - Сакатият бог

Може би не беше толкова лоша смърт. Сам, замръзваш, докато всички чувства не угаснат, и след това заспиваш с една последна топла въздишка. Ветровете я бяха накъсали, спомни си той, ледени късове бяха пробили през кожата отвътре, а враните бяха изкълвали очите, устните и ушите й. А това, което бе останало…

Олар Етил вдигна глава и го изгледа отдалече.

Торент й обърна гръб.

— Не се отдалечавай много — предупреди го тя. — В този лабиринт е лесно да се изгубиш, а няма да ходя да те търся.

„Защото почти стигнахме, нали?“

— Ако решиш да избягаш, пале, не си мисли, че ще те връщам.

Тръгна без никакво намерение да се отдалечава. „Не ни изоставяй, помолиха ме. Няма. Обещавам ви.“ Десет крачки и погледна назад през рамо.

— Духове на бездната!

Бивакът беше изчезнал. Нищо освен проснала се в тъмното тундра.

А после погледът му улови смътно мъждукане. „Огънят. Просто съм гледал в грешна посока.“ Затича към него. На средата забави и спря. „Твърде далече е — изобщо не съм се отдалечавал толкова. Само няколко крачки!“

Но успя да различи някаква фигура, седнала край мъждукащите пламъци. Потрепери и бавно се приближи. „Олар Етил? Ти ли си това? Не.“

„Освен ако не си крила тази червена жилетка.“

Беше мъж. Бъркаше в широкия си ръкав и вадеше оттам сребърни чаши за вино, голяма гарафа, а след това захаросани плодове и печени сладкиши.

„Сънувам. Спя до децата точно в този момент и само вещицата чува стоновете ми.“

Мъжът вдигна глава. Лицето му бе закръглено и меко от дълги години леност. Лице на градски човек. Махна му с пухкавата си ръка.

— Бързо, дава Круппе знак — виждаш ли? Малко време остава. Ела. Седни. Преди да се събуди Круппе в настръхналото утро в своя окаян град. Ти ли си пазителят на дъщерите ми?

— Какво? Аз…

— Круппе щеше да е там, ако можеше. Пфу! Вечното ни извинение, дребнаво и жалко. Но пък Круппе е прочут с енергичното си семе — че то, знайно е как преплува левга нагоре по реката, за да оплоди хубавата щерка на един барон няма и три месеца преди скандалния й брак. Е, бракът се оказа скандален шест месеца по-късно, но както и да е. А как бе порицан въпросният съпруг, и обезземлен при това! Виж, ако беше тъй авантюристичен, както на нея щеше да й допадне, ами, семето на Круппе щеше да е стигнало до вратата и да я намери залостена, нали? Тъй че съпругът й си получи заслуженото, или така поне постановява Круппе съдията!

— Твоите дъщери… духовете да ме вземат дано, виждам приликата — очите, жестовете с ръцете… но Хетан…

— Сладката Хетан, спомените се връщат на каша от страст и тревога… както и да е. Скръбна е съдбата на майка им. Риск дебне децата — и трябва да направим нещо по въпроса. Защо не ядеш? Не пиеш? Най-добрата стока на Барук.

Торент посочи.

— Те… изчезнаха.

— Олеле. Ужасното проклятие на безразсъдството. Може би следващия път, мой Варварски друже. Но времето се скъсява, а Круппе е още по-къс. — Махна с ръка. — Кажи, какво виждаш сега там?

Торент присви очи.

— Лък. Колчан. Стрели.

— Риви. До ден-днешен ежегодно ме отрупват с безполезни дарове по причини, които, макар и да са неясни, несъмнено са напълно оправдани. Тъй или иначе ги раздавам в израз на необичайната си щедрост. Не са ли те по-свестни оръжия от тези, които притежаваш сега?

— Лъкът ми се цепна. Не намерих нищо, с което да го оправя. Перата на стрелите…

— Преди да продължиш, добри ми господине, със своя списък, Круппе може да заключи, че да, наистина, това дарение на ривите превъзхожда притежаваното от теб досега.

— Току-що го казах.

— Нима? Чудесно. Взимай ги и да те няма. Бързо. Нека не се казва нивга, че Круппе е небрежен баща, каквото и да заяви по-късно дъщерята на барона в съда. И ако Круппе не бе разкрил тъй драматично, че сега тя спи с адвоката си, ами че Круппе щеше да е много по-тънък мъж от този, който виждаш сега да чезне пред тебе, с червената жилетка и всичко…

— Чакай! Обърках се! Тя каза, че…

— Зад тебе, о, хитри ми съгледвачо.

С новите оръжия в ръка, Торент бавно се обърна и видя, само на двайсетина крачки, гаснещия огън, гушналите се под кожата деца и Олар Етил, присвита от другата страна. Извърна се да благодари на непознатия, но него вече го нямаше, а и скромното му огнище с него. Вдигна оръжията и ги огледа. „Тези не са от сън. Истински са и добре направени. — Изпъна тетивата и я опита. — Духове! Тези риви трябва да са великани!“

Олар Етил едва се размърда, когато Торент се върна при огъня.