Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ако това е сън, Руд… Изглеждаш добре и това ме радва.

Къде си?

Удинаас изкриви лице в гримаса.

— Упорита е, също като мен. Е, не съвсем.

Домът на Серен Педак. След това… Силхас прецени вярно. Отишъл си при нея. За помощ.

— Отчаяние, Руд. Май то тласка живота ми напоследък. А ти? Добре ли си?

Силата ми расте, татко. Кръвта на Елейнт. Плаши ме. Но вече мога да достигна до теб. Не сънуваш. Невредим съм.

Удинаас потърка лицето си. Изглеждаше състарен в очите на Риад и това го жегна дълбоко. После баща му кимна.

— Имасс се крият, на север от града. Гора, изоставена от теблорите. Опасно е, но няма избор. Утешавам се с мисълта за тези древни хора, предтечи на всички нас може би, свили се там невидими сред човечеството. Щом това е възможно, значи има толкова много други невероятни възможности и може би светът не е чак толкова пуст, колкото мислим, че сме го направили.

Татко, Килава те отпрати, защото няма да се противопостави на раздирането на портала. Удинаас извърна лице.

— Подозирах нещо такова.

Тя вече е вдигнала ръце…

— Руд, мисля, че това бе желанието й през цялото време. Всъщност не мисля, че смъртното нараняване на Кетъл дойде от другата страна на Старвалд Демелайн. Азатът беше млад, да, но силен. А с Финнест на Скабандари просто… помниш ли колко уверени бяхме? Но после изведнъж нещо се промени…

Риад помисли над това и в душата му кипна гняв.

Беше погрешно.

— Тя върна Имасс в света на живота…

Онова беше жив свят!

— Беше сън обречен да кръжи и кръжи, и никога да не се променя. В очите на природата това беше мерзост. Но чуй ме, Руд… — И той се наведе напред. — Онрак все още я обича. Не прави нищо прибързано. Остави я на мира.

А ако всички умрем? Ако Имасс ги разкрият и избият?

— Довери се на Серен Педак. Тя ще намери място за нас. Руд… стой настрана от драконите. Когато дойдат. Стой колкото може по-настрана от тях.

Силхас ме предупреди за това, татко.

— Той с теб ли е?

Не.

Удинаас кимна.

— Не съм от много доверчивите, но той направи каквото обеща. Ще му го призная. Все пак, радвам се, че си е отишъл.

Татко, Серен Педак трябва да защити детето си — той е в голяма опасност. Предложи й закрилата на Имасс.

Удинаас повдигна вежди.

— Това наистина може да свърши работа. Добра идея.

Не е моя, татко. На Силхас Руин е.

— Започваш да чезнеш от очите ми, Руд…

Уморявам се.

— Пази се. Обичам…

И се стопи. Риад примига, огледа мрачните стени на пещерата и прошепна:

— Място, където да се скрием.

„Само за това се молим. Само това бихме искали всички, ако имаше кой да ни чуе.“

„Просто ни оставете на мира.“

— Иска да ни убие — промълви Стейви. Очите й не бяха като на малко момиче. — Мен и Сторий. Тя иска само Абси.

Предвечерният сумрак загръщаше плащаницата си. Торент бе намерил малко стара, съхнала с години тор от бедерин и седяха присвити край трепкащите пламъци. Гледаше умислено странно блещукащите цветове на кристалния къс, с който си играеше Абси.

— Няма — увери той близначетата. — Иска само да ви използва, за да подчини баща ви на волята си.

— За това й трябва само Абси — отвърна Сторий. — Първо ще убие една от нас, за да привлече вниманието му. А после другата, за да го остави само със сина му. И тогава татко ни ще коленичи пред нея. Ще се предаде.

— Много мислите. И двете. Нищо няма да се случи скоро.

— Грешиш — каза Сторий. — Много по-близо сме, отколкото си мислиш, Торент.

Нямаше какво да отвърне на това. „Дори не мога да ги лъжа.“ Хвърли нова буца тор в огъня.

— Сега се гушнете една в друга. Абси, иди при сестрите си. Тази нощ ще е студена.

— Тя ни отведе на север.

— Да, Стейви.

— Защо?

— Не знам… не бихме могли да преминем онази пустиня. — Огледа се. — Това може да е Крепост, мен ако питате. Не мога да позная звездите. А и онези нефритени копия ги няма.

— Лабиринт — промълви нетърпеливо Сторий. — Вече знаем това. Но тя все пак ни отведе на север.

— Лягайте да спите, всички.

След като децата затихнаха, Торент хвърли отгоре им единствената кожа, която имаха, а после стана да се разкърши. Погледна към вещицата, присвила се на петнайсетина крачки от тях, и си спомни за един труп, на който се бе натъкнал веднъж — една от стариците в селото, които излизаха навън в зимния студ да си намерят място, където да умрат в усамотение. Някои старци все още го правеха, макар обичаят да бе изоставен. Съсухрено същество, показало се в пролетното топене от дълбоките преспи, свито на колене в гънката на склона.