Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Има опасност играта да се обърне?

Силхас го погледна и се усмихна широко.

— Мисля, че… да. Просто си отваряй очите, Тюлас.

Мечът в ножницата изхъхри. Смях ли бе това, или се давеше, зачуди се Тюлас.

— Как се оказа с това оръжие, приятелю?

— Подарък.

— От кого? Луди ли са?

— Сянката.

Тюлас онемя. Помъчи се отчаяно да изрече някакво предупреждение, каквото и да е, но бе загубил ума и дума.

Силхас го погледна.

— Не е Ходещия по ръба, Тюлас.

„Ход… Не, не може да бъде… о, чудеса на Бездната!“ Гласът му бе пресекнат, когато най-сетне можа да проговори:

— Прощавам му.

Силхас се намръщи.

— На кого?

— На твоя брат — отвърна хрипливо Тюлас. — Прощавам му, за всичко. За моя гняв, как се оказа сега толкова… неуместен . Богове на бездната, Силхас! Той каза истината! Но… как? Как е успял!?

Силхас все още го гледаше намръщено.

— Не разбирам, Тюлас. Как е успял какво?

Тюлас го зяпна с неверие, но след това поклати глава. „Нищо не е казал значи, дори на обичния си брат. Винаги верен на думата си. Опазил е тайната и не е издал и една дума, нито един намек — иначе щеше да се знае вече. Щеше да се знае!“

— Тюлас?

— Прощавам му, Силхас.

— Аз… толкова се радвам. Виждаш ли, за онзи ден оставам убеден, че не беше така, както изглеждаше…

— О, да, не беше.

— Можеш ли да ми обясниш тогава?

— Не.

— Тюлас?

Спряха. Слънцето бе надвиснало ниско на хоризонта, обагрило в зловещ пурпур ледовете на север. Облаците комари бръмчаха възбудено.

Тюлас въздъхна.

— Ако ти кажа, приятелю, ще издам последната му тайна. Прощавам му, но вече се боя, че той не би ми простил. За думите ми. За гнева ми. За глупостта ми. Ако издам сега последната му тайна, цялата ми надежда е изгубена. Моля те да разбереш.

Силхас Руин се усмихна кисело.

— Брат ми е имал тайна, която е опазил дори от мен?

— От всички.

— Всички освен теб.

— Пред мен се закле да не казва нищо, никога.

Очите на Тайст Андий се присвиха.

— Толкова опасна тайна?

— Да.

Силхас въздъхна отчаяно.

— О, приятелю. Не ти ли е хрумвало, че при толкова ужасна тайна, за каквато явно намекваш, брат ми щеше да направи всичко, за да предотврати разкриването й?

— Да, хрумвало ми е.

— Включително да те убие.

Тюлас кимна.

— Да. Май току-що обясни кончината ми. Твоят брат ме уби. — „И за да е пълна заблудата, помогна на брат си да ме издири.“

— Но…

— Все пак му прощавам, Силхас. В края на краищата от двамата с брат ти аз се оказах неблагонадеждният. Знам, трудно ти е да приемеш, че е затаил това от теб…

Силхас се изсмя горчиво.

— Огън на Зората, Тюлас! Загубил си форма, приятелю. Беше ирония. Брат ми криел неща от мен? Едва ли е толкова съкрушително разкритие. Аномандър ми е давал много уроци за гордостта ми. Все нещо е прихванало.

— Светът е необятен, но…

— … истините са рядкост. Точно така.

— И както шепнеха курвите за теб — добави Тюлас, — мъж с гигантски намерения, но с нищожни възможности.

— Кажи ми, о, принц Бълвоч на Елейнт, дали да те запозная с този меч Хуст?

— Тази фраза си я запази за следващата курва, която срещнеш, Силхас.

— Ха! Непременно!

— Принц Силхас на Смеещия се кур. Доста време може да мине, докато срещнем…

— Грешиш, приятелю. Отиваме да срещнем най-голямата курва от всички.

Тюлас усети как се разпра сухата кожа, щом се озъби.

— Тиам. О, няма да й хареса тази титла, изобщо.

— В името на Майката, Тюлас. Ирония!

— Аха. Да. В края на краищата, ако тя е курва, това прави всички соултейкън…

— Прави всички ни курвенски деца!

— И забавлява ли те това?

— Разбира се. Освен това не мога да измисля по-добра фраза, с която да я поздравя.

— Силхас. Само един Хуст? Много дързък си станал. Цял легион отиде да се срази с нея и не се върнаха.

— Умряха, да, но не се провалиха.

— Дар от Сянката, казваш?

— Да. Но не Ходещия по ръба.

— Кой тогава?

— Помпозна титла си е измислил. Нов бог. Сенкотрон.

„Сенкотрон. Ах. Не е толкова помпозно, колкото мислиш.“

— Не го подценявай, приятелю.

— Предупреждаваш ме за някой, когото изобщо не си срещал?

— Да.

— Какво ти дава основание?

Тюлас посочи меча в ножницата.

— Това.

— Признавам, че малко съм притеснен, приятелю.

— Добре.

— Да ти покажа ли драконовата спойка?

„О, богове!“

Татко?

Гледката беше размътена, зацапана като стар стенопис, но мъжът вдигна глава от стола, в който се бе отпуснал. Уморените очи примижаха в сумрака.