Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ако не бях все още обвързан — за вечни времена, боя се — към това състояние на нетленност, Силхас Руин, можеше да се обидя от думите ти.

— Ако желаеш, все още можем да кръстосаме мечове, оплюто със сперма изчадие на мрака.

Тюлас обмисли предложението.

— Завръщането ти на този свят, Силхас, ме води до неизбежното заключение, че Азатът все пак може да сере.

— Тюлас — отвърна Силхас Руин, след като се приближи, — помниш ли нощта с курвите?

— Да.

— Такъв гнил урод си сега, че едва ли и кралска хазна би могла да плати услугите им.

— Доколкото помня, те си връзваха парцал на очите, преди да легнат с тебе. Какво врещяха? О, да. „Тоя има очи на бял плъх!“ Или нещо в същия дух.

Застанаха един срещу друг.

— Тюлас, дали една усмивка ще пропука това, което е останало от лицето ти?

— Вероятно, стари ми друже, но знай, че се усмихвам — в сърцето си.

Дивашката им прегръдка бе пълна със спомени, уж завинаги забравени, за приятелство, което мислеха за отдавна изгубено.

— Срещу това дори и Качулатия не може да се опълчи — прошепна Силхас.

Най-сетне се пуснаха.

— Не плачи за мен — каза Тюлас Остригания.

Силхас махна с ръка.

— Неочаквана радост. Но… жалко за онази война.

— Войната, в която двамата дадохме всичко от себе си, за да се убием един друг ли? Да, лоши времена бяха. Попаднахме във въртопи, приятелю, твърде силни, за да можем да се измъкнем.

— В деня, в който Емурлан се разби, се разби и сърцето ми. За тебе, Тюлас. За… всичко, което изгубихме тогава.

— Знаеш ли, аз дори не помня собствената си смърт. Доколкото знам, като нищо може да е била от твоята ръка.

Силхас Руин поклати глава.

— Не беше. Ти се изгуби в разбиването, тъй че дори не знам какво се случи с теб. Аз… търсих те известно време.

— Както и аз щях да направя за теб.

— Но Скара…

— Проклятие на Елейнт.

Силхас кимна.

— Твърде лесно. Твърде лесно за приемане.

— Но не и ти. Не и аз.

— Радвам се да чуя това от теб. Старвалд Демелайн…

— Знам. Зовът на Бурята ще е коварен.

— Заедно можем да му устоим.

— Усмивката в душата ми расте. Най-сетне сърдечният ми блян — ще воюваме рамо до рамо, Силхас Руин.

— И първият, който падне…

— Другият ще пази.

— Тюлас?

— Да?

— Той видя скръбта ми. Тръгна с мен в диренето ми.

Тюлас Остригания извърна лице, без да каже нищо.

— Тюлас, Аномандър…

— Не, приятелю. Още не. Аз… не съм готов все още да мисля за него. Съжалявам.

Силхас Руин въздъхна. Вдигна ръка към лицето си, извърна очи и кимна.

— Както желаеш. Все едно, вече няма значение. Вече е все едно. Той е мъртъв.

— Знам. — Тюлас се пресегна и го стисна за рамото. — И повече от всякога, не е все едно . Ако не говорим за загубата ти — известно време, — това не означава, че съм безчувствен за скръбта ти. Разбери ме, моля те.

— Разбирам те.

Тюлас го погледна накриво и промълви:

— Проклятието на Елейнт.

Но приятелят му потръпна. Двамата се смълчаха. Мечът Хуст на колана на Силхас мърмореше в ножницата си. Накрая Силхас вдигна глава.

— О, още нещо. Рожба на Менандори…

— Враг?

— Роди се отсам Старвалд Демелайн.

— А, потенциален съюзник. Трима… добро число. Владее ли това дете силата в себе си? Властва ли над вътрешния гняв?

— Ако можеше, щеше да е тук с нас сега.

— Разбирам. Тогава каква ще е съдбата му?

— Още не съм решил.

Поеха на север през необятната тундра. Малки птици изпърхваха в храстите и кръжащи облаци комари се вдигаха на пътя им. Далече напред се изпъваше искряща бяла резка, очертала края на ледените поля.

— Усещам ръката на Древни богове във всичко това — каза след малко Тюлас Остригания.

— Да.

— Какво искат?

— Това, което искат винаги. Да се върнат на власт.

— По време на моето безсмъртие, Силхас, проумях истината в онази стара поговорка: Не можеш да върнеш времето.

— Знаят го, но това няма да ги спре да опитат. А с опита си могат като нищо да унищожат този свят и безброй други. Като нищо могат да убият самия К’рул.

— Дързък риск значи.

Силхас кимна.

— Най-дръзкият.

— Секул Лат ли?

— И Ерастас, да.

— Значи Секул Лат хвърля заровете, а Ерастас ги сбутва да паднат както трябва. Играта е нагласена, приятелю.

— Точно както я обичат, да.

— И ти все пак ще играеш?

Силхас помисли и въздъхна.

— Смятат се за майстори в маменето. Но мисля, че за първи път сядат на маса със смъртни хора срещу тях. Мамене ли? В това отношение Древните богове са като деца в сравнение с хората. Това поне съм научил, откакто се върнах.