Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Тази следваща битка. Тя ще е последната ни.“

Вдигна очи към бойниците, но Кадагар го нямаше там. А от войниците си, поемащи си дъх около него, от ранените си и обезверени съграждани, Апарал чуваше едни и същи думи.

— Той идва… Нашият господар ще ни поведе.

„Нашият господар. Нашата парцалена кукла.“

— Вода, ваше величество. Пийте.

Едва намери сили да отпие от меха. Като дъжд в пустиня, водата потече в раздраната й уста. Разкъсаните тъкани защипаха и гърлото й се отвори облекчено.

— Какво става? Къде съм?

— Вещиците и брат ви, кралице, убиха Хрътките.

„Хрътки.“

„Кой ден е този? В свят без дни кой ден е това?“

— Те са малки момиченца вече — каза спътничката й.

Ян Товис примига. Познат глас.

— Брат ти?

Жената извърна очи.

— Съжалявам.

Жената поклати глава.

— Скоро ще ги видя, кралице. Това чакам вече.

— Не мисли така…

— Простете, ваше величество. Грижих се за тях през целия си живот, но срещу това не стигнах. Не успях.

Ян Товис се взря в безизразното й лице, в пресъхналите очи. „Вече е свършила.“

— Те те чакат на Брега.

Вяла полуусмивка пробяга по устните на младата жена.

— Така казваме над нашите мъртви, да. Помня.

„Над нашите мъртви.“

— Кажи на вещиците. Ако още веднъж ми направят това — ако още веднъж ме използват така, — ще ги убия.

Жената потръпна.

— Приличат на десетгодишни, ваше величество.

— Но не са. Те са две старици, вкиснати, пълни с горчилка и омерзение към света. Хайде, предай им предупреждението ми, войник.

Младата жена кимна мълчаливо и се изправи.

Ян Товис отпусна глава и пясъкът остърга тила й. „Празно небе. Сънища за тъмнина. Ако бях коленичила на Брега, нямаше да ме докоснат. Но те ме наказаха.“

— Но ако не бяха — промълви тя, — Хрътките щяха да убият стотици повече. Кой от нас е вкиснат тогава? Кой е пълен с горчилка и омерзение към света?

„Ще отида при нея. В Карканас. Ще я помоля за прошка. Никоя от двете ни не може да понесе тежестта на тази корона. Би трябвало да я захвърлим. Можем да намерим силата за това. Трябва.“

„О, колко съм глупава. Йедан няма да отстъпи. Изгубеният живот на толкова хора трябва да означава нещо, дори да е безсмислено. Тъй че, изглежда, всички трябва да умрем. Изглежда, нямаме избор. Нито шейките, нито ледериите, нито Сандалат Друкорлат, кралицата на Върховен дом Мрак.“

Пресегна се и гребна шепа бял пясък. Стрити на прах кости.

— Всичко е тук — прошепна Ян. — Цялата ни история, тук. От тогава… до сега. До това, което предстои. Всичко… тук.

И пред погледа й ръката се стегна в юмрук, сякаш за да съкруши всичко.

— Ще дойде време — подхвърли Секул Лат, — когато всички ние ще сме напълно забравени.

— Говори за себе си — изръмжа Ерастас.

— „И те ще пият кръв.“ Помниш ли това? „Книга за Древните“. И това е последният спомен, който ще остане за нас. Като кръвопийци. Тирания на жаждата. Ако ние не спасим поклонниците си, кой тогава? Кой ще спаси всички тези окаяни смъртни?

Зад тях стъпалата на Килмандарос изтътнаха като бойни барабани и гласът й изтътна:

— Не може да бъдат спасени. Никога не е могло.

— Каква полза от нас тогава? За когото и да било от тях?

Ерастас плю на земята и отвърна с презрение:

— За да има кого да обвиняват, Сек. За цялата разруха, която нанасят сами. Едни на други. На себе си. Както и да е, стига. Предъвквали сме го това безброй пъти.

Секул Лат се озърна назад.

— Достатъчно ли се отдалечихме, как мислите?

Очите на Килмандарос бяха помръкнали от умора и тя не си направи труда да проследи погледа му.

— Не.

— Един лабиринт…

Тя го прекъсна:

— Нараняването ще порази всеки лабиринт. Млад и Древен. Единствената ни надежда е да се махнем колкото се може по-далече от нея.

Ерастас сви рамене.

— Бездруго К’рул никога не ми е харесвал много.

— Това начинание само наранява — каза Килмандарос. — Ако не бъде убита навреме, К’рул наистина ще умре и светът ще бъде развален. Смъртта на магията и много повече.