Стивън Ериксън - Сакатият бог

Ян Товис заби с меча, но върхът се хлъзна по гърдите на звяра. Той изръмжа и люшна глава, а сблъсъкът отпрати Ян Товис настрани. Тя падна тежко, превъртя се и видя редиците на Лиосан да се изливат през разлома на по-малко от петнайсет крачки от нея. Беше изтървала меча и шарещата й в паника ръка не намираше нищо освен буци втвърден от кръв пясък. Усети как силата се изцежда от нея, болката запълзя и обхвана половината й тяло.

Зад нея Хрътката започна да избива хората й.

„Всичко свършва. Толкова просто?“

— Пиките! — изкрещя някой. „Аз ли изкрещях?“ Огромната Хрътка скачаше към нея и Пити се смъкна на пясъка, извъртя се, докато звярът минаваше точно над нея, и заби меча си в корема му.

Оръжието отскочи като изстреляно от арбалет и заби лакътя й в земята. Един от задните крака на Хрътката я забърса от пясъка и я понесе напред. Тя чу трясъка на прътове на пики от всички страни. Присви се на кълбо под звяра. Ръмженето му изпълни света й, то и пукотът на кости и писъците на издъхващи ледерии. Хрътката я изрита отново и този път тя се просна на една страна.

Стисна зъби и се надигна. Все още държеше меча си, макар дръжката да бе хлъзгава от кръв — беше посечена някъде. Скочи към белия демон. Замахна.

Нащърбеният връх на меча порази Хрътката в ъгъла на лявото око. С почти човешки писък звярът скочи настрани и повали няколко бойци. Беше целият в рани от безбройните забивания на пики, бялата козина бе обагрена в пурпур. Спъна се в някакъв труп и извърна глава към Пити.

Лявото око на Хрътката беше пълно с кръв.

„Спипах те, псе такова!“

Някой скочи, размахал дърварска брадва. Ударът в черепа на звяра го събори на колене, но и дръжката на брадвата се строши. Черепът на Хрътката лъсна наполовина оголен, разпрано парче кожа увисна покрай челюстта.

Едноръкият Найт захвърли счупената дръжка и посегна за нож.

Острите зъби пробиха ризницата и захапаха дълбоко в гърдите му. Хрътката дръпна и ребрата на Найт сякаш изригнаха навън.

Пити изпищя.

Втората захапка на Хрътката отпра лицето на Найт — чело, скули, горната челюст. Долната увисна като кървав нашийник. Двете му очи ги нямаше. Трупът му се строполи напред.

Хрътката залитна като пияна. Зад нея воините лиосани настъпваха в настръхнала от оръжия линия.

— Изтласкайте ги обратно! — изкрещя Пити.

Пиките се снишиха и ледериите й натиснаха напред.

— Кралицата! Кралицата!

Воини шейки изведнъж обкръжиха Ян Товис. Чу Хрътката някъде зад себе си, ръмжене, трясък на оръжия, трошене на пръти, ужасни викове… възел от безумие пронизваше все по-дълбоко редиците. Но за да я защитят, десетки от народа й стягаха бойния ред срещу войниците Лиосан.

„Да защитите кралицата си. Не, моля ви — не го правете…“

Не бяха достатъчно. Щяха да загинат за нищо.

Лиосаните връхлетяха като гребена на вълна, втурнаха се да обкръжат Ян Товис и воините й.

Някой се наведе да й подаде меч.

Със стегнато гърло, задавена, тя с усилие се изправи.

Щом видя Хрътката да връхлита към линията му на левия фланг, Йедан Дериг затича да я пресрещне. Мечът Хуст изригна лудешки пронизителен вой и смразяващият звук сякаш стъписа звяра — за съвсем кратък миг — преди да скочи към принца.

Челюстите зейнаха и главата се сниши — Хрътката очакваше да й влезе ниско. Вместо това Йедан скочи високо, изви се успоредно на земята, изрита с крака назад, превъртя се във въздуха над раменете на Хрътката и докато се обръщаше, мечът замахна надолу.

Лезвието Хуст изпищя, остърга гръбнака на звяра и продължи надолу и назад.

Хлъзна се по прешлените и по едното бедро и кракът падна на едната страна, а Йедан — на другата. Удари се в земята, превъртя се и скочи на крака, без да откъсва очи от Хрътката.

Туловището й рухна на пясъка, главата го последва. Очите й се изцъклиха невиждащи. А зад мъртвия звяр — редици лица. Ледерии, шейки. Зяпнали като глупаци.

Йедан викна на Бревити:

— Капитане! Настъпете по фланга — широк клин! Ударете по лиосаните, и ударете здраво!

След това се обърна и затича по брега. Имаше още две Хрътки.

Напред, в клин, войници лиосани влизаха в бой с ледериите на Пити и нито една от страните не отстъпваше. Не можа да види Хрътката — убили ли я бяха? Не… ето я там, опитваше се да се оттегли към раната в Светлопада. Трябваше ли да я остави?

Не!

Но за да стигне до нея, трябваше да си пробие път с бой през десетки лиосани.

Видяха го и отстъпиха в ужас.

Смехът на меча Хуст бе пронизителен.