Колийн Маккълоу - Цезар (Част III - Рубикон)

Всяка година в началото на лятото Нил се покачваше по неизвестни причини, излизаше от коритото си и наслагваше дебел слой черна, плодородна тиня върху полята на това странно царство, хиляда и сто километра дълго, но само шест на широчина с изключение около страничния ръкав на реката Таше, до Меридовото езеро и Делтата. Имаше три типа наводнения: наводнение на излишъка, наводнение на доволството и наводнение на смъртта. Нивото се мереше на нилометрите — серия разграфени кладенци, изкопани край брега на великата река. За преминаването на наводнението от първия праг до делтата бяха нужни месеци, точно затова първият нилометър, при Слонския остров, бе толкова важен: по него можеше да се определи какво ниво на водите трябва да се очаква в цялото царство. До есента Нил се връщаше отново в коритото си и оставяше бреговете добре напоени и обогатени.

През онази първа година на царуването на Клеопатра нивото на първия нилометър предричаше наводнение на доволството, добро предзнаменование за един нов монарх. Всяко ниво над трийсет и три римски стъпки означаваше наводнение на излишъка, водещо до катастрофално заливане на всичко около реката. Нивата между седемнайсет и трийсет и две стъпки предвещаваха наводнение на доволството, най-доброто — идеалното равнище бе двайсет и седем стъпки. Под седемнайсет стъпки идваше наводнението на смъртта, Нил не се вдигаше достатъчно, за да излезе от руслото си и гладът беше неизбежен.

Онази първа година Египет (истинският, не този около Делтата) сякаш се възроди под властта на новата царица, която бе в същото време и фараон — бог на земята, какъвто баща й Птолемей Авлет никога не е бил. Изключително могъщата гилдия на жреците, които бяха египтяни по произход, контролираше до голяма степен съдбата на управниците на Египет, Птолемеите — потомци на един от пълководците на Александър Велики, първия Птолемей. Царят или царицата можеха да бъдат провъзгласявани за фараони само след изпълнението на истинските религиозни условия и с одобрението на жреците. Защото титлите цар и царица бяха македонски по произход, а фараон — изконна египетска титла от незапомнени времена. Титлата фараон не беше само ключ към религиозното признаване — то бе разковниче за несметните съкровища в подземните хранилища на Мемфис, пазени от жреци, напълно изолирани от Александрия, седалището на живеещите по македонски маниер царе.

Седмата Клеопатра обаче принадлежеше на жреците. Бе прекарала три години от детството си в Мемфис, говореше както официален, така и народен египетски и се беше възкачила на престола като фараон. Това означаваше, че притежава пълна, божествена власт от единия до другия край на Египет… а също така, че има достъп, когато пожелае, до мемфиските богатства. Тази й титла не допринасяше с нищо за авторитета й в неегипетската Александрия. А и икономиката на Египет и столицата не зависеха от съкровищата в Мемфис; официалният доход на монарха бе шест хиляди таланта на година, личният му — още толкова. В Египет нямаше частна собственост, всичко беше на царя или на жреците.

И така, успехите на Клеопатра през първите две години от царуването й бяха свързани повече с Египет, отколкото с Александрия, изолирана встрани от плодородния Нил, в най-западния край на Делтата. Бяха свързани също така с един тайнствен край в източната част на Делтата, земята на Ониас, напълно самостоятелна и нямаща никаква религиозна връзка нито с Македония, нито с останалата част на Египет. Земята около Ониас бе убежище на юдеите, избягали от елинизирана Юдея, след като бяха отказали да приемат един разколен върховен жрец, и все още пазеха еврейската си самоличност. Те даваха на Египет голяма част от войската му и контролираха Пелузиум, другото важно пристанище на държавата на бреговете на „Нашето“ море. И Клеопатра, която говореше перфектно както еврейски, така и арамейски, беше любимка на народа на Ониас.

Първата опасност, с която се беше справила добре, бе убийството на двамата сина на Бибул. Ала настоящата бе доста по-сериозна. Когато дойде време за второто наводнение на царуването й, нилометрите предвещаха наводнение на смъртта. Нил не излезе от руслото си, тинестите му води не се разляха върху нивята и насажденията не изкараха зелените си листа над сухата земя. Защото слънцето печеше безмилостно всеки божи ден от годината над царството на египтяните — животворната вода бе дар на Нил, а не от небето, и фараонът беше божественото олицетворение на великата река.