Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Добър ден… — каза Борис.

Банкерът се обърна. Лицето му бе спокойно, сурово и напълно чуждо. Тоя път не се четеше радост от посещението на сина му, а напротив — високомерна насмешливост.

— След два часа заминаваме — каза Борис.

— Най-после настъпи масовата истерия…

— Ако така наричаш народната радост, тя е голяма наистина. Излез на булеварда и сам се увери!

— Няма нужда. Виждал съм в живота си и по-големи безумия…

— Нима целият ти живот се състои само от печалби?

— Разбира се, не! Но ми е противна ролята на ахмак, за който войната е героично дело и поприще за слава. Свести се, синко, ако можеш!… Досега в живота си не успя да направиш голямата глупост. Но ето в момента си на път!…

— Аз никога не съм ти давал съвет! Мислех, че си се отказал и ти…

— Бях длъжен да ти кажа това, въпреки че знаех колко е безсмислено!

— Може би се страхуваш за капиталите си?

— Напротив! Те даже автоматично се увеличиха с изчезване на златото от пазара. Това, което предвиждах, е вече факт! Народната банка спря свободната обмяна на златото и според мене никога вече няма да го възстанови. Затова съм спокоен повече от всеки друг път!

Старият банкер се замисли. Да, той бе успял правилно да отгатне бъдещето и в момента се почувства горд, усмихна се, но веднага лицето му помръкна, като погледна сина си в офицерската униформа.

— В общото умопомрачение не можете да видите накъде вървите!… Заедно с обявяване на мобилизацията страната автоматично изпада във военно положение. Съдилищата се превръщат във военнополеви, което значи пълно разпореждане и с живота на хората. Излезе забрана за износ на зърнени храни, търговията спря. В село няма кой да работи, а и няма с какво — воловете, конете, мулетата, катърите и каруците, всичко е реквизирано. И това е само началото!

По-нататъшният разговор се видя напълно безсмислен за Борис. Той тихо каза:

— Довиждане…

Банкерът нищо не отговори и се извърна с гръб към него. Не се потруди даже да се сбогува. Като излезе навън, младият Борис отново, и за кой ли път, се учуди на студенината и суровостта у този човек, който по странни игри на природата бе неговият баща. Но Борис не беше прав, защото старият банкер стоеше изправен до прозореца и го гледаше как се отдалечава по улицата. Той стисна юмруци. На лицето му се четеше страдание. Беше сам и не се сдържаше. После гласно каза: „О, Господи! Никога така не съм ти се молил… Запази го!“

Той дълго не помръдна, вперил взор в безлюдната улица със спуснатите кепенци на дюкяните.

На 5 октомври 1912 година в осем часа сутринта черногорският крал Никита със синовете си бе застанал на хребета на планината Горица. Най-младият му син Петър даде залп срещу турските батареи. Войната бе факт. Два дни по-късно останалите съюзници започнаха военните действия. Българската армия извърши мълниеносна и блестяща военна операция, която дълги години след това щяха да изучават генералните щабове във всички страни. При Селиолу, Петра и Лозенград тя нанесе мощни удари. А в шестдневните сражения при Люлебургас и Бунар-хисар главните сили на турската армия бяха разбити. В същото време, докато българската армия разгромяваше основните сили на Турция, сърби и гърци безпрепятствено, почти без жертви, като на парад, без големи сражения, заеха Тракия и Македония. Но България разчиташе на договорите и заета с военните действия в тоя момент, не отдаде нужното внимание на случилото се. След още една седмица българската армия стигна укрепленията на Чаталджа. Оттук се виждаше морето и Босфора. За двадесет и пет дни Отоманската империя бе сразена. На 29 октомври Кемил паша поиска примирие. Българите отказаха. Последваха тежки боеве за позициите на Чаталджа. Обаче армията бе уморена. Липсваше дългобойна артилерия. В тила се появи холера. Българското настъпление спря. На 20 ноември бе сключено примирие. На 30 ноември 1912 година в Лондон започнаха преговори за мир със съдействието на Великите сили. Това бе първата фаза на войната.

На 23 януари 1913 година в Турция бе извършен държавен преврат. Министърът на войната и главнокомандващ Назим паша, който бе сключил примирието, бе застрелян в Парламента. Преговорите бяха прекъснати. Последваха нови блестящи победи на българската армия при Булаир, Шаркьой и Чаталджа. Остана само Одрин — може би най-укрепената крепост в света след Гибралтар. На 13 март в два часа след пладне, след героични сражения в обсада, Шукри паша предаде крепостта на главнокомандващия Втора армия генерал Иванов. Преговорите в Лондон се възобновиха и на 17 май 1913 година мирният договор бе подписан. Турците бяха изгонени от Европа. България, благодарение на своята армия, изнесе цялата война на плещите си и застана начело на Балканския съюз. По територия и население тя бе станала най-голямата и мощна балканска държава, бе дала най-много жертви и хвърлила най-много средства. Но съюзниците, заели спорни и безспорни български земи, нямаха никакво намерение да отстъпят и педя от тях. Румъния предяви териториални претенции към България като благоволение за това, че не я е нападнала в гръб. На 19 май 1913 година бе подписан таен сръбско-гръцки договор, насочен срещу България. Скоро към тях се присъединиха и румънците. България остана изолирана. Ако нещо спираше съюзниците да започнат военни действия, това беше страхът от българската армия. Ето защо, макар и без загуби от войната, те усилено се въоръжаваха, докато България имаше вече на плещите си огромен външен дълг и съсипано стопанство. Така че в началото на юни настъпи едно мъчително затишие пред буря. И тя не закъсня…