Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Аз съм банкер и смятам, че най-голямото качество е да умееш да чакаш, да дебнеш спотаен така, както само дивите зверове умеят. С часове, с дни!… Лигите им текат, но проявяват повече търпение от хората. Всичко работи за България! Имаме пълен простор на действие в земите ни в Турция. Училища, общини, епархии… Та в момента българите фактически се самоуправляват. Те са икономически най-добре в империята. Полека-лека заемат възловите места!…

— Но все едно един ден това Обединение трябва да стане!

— То ще стане само при едно условие: Ако се чака циреят сам да пукне! Всяка интервенция ще бъде грешка!…

— Това становище ти е останало от църковните борби в Цариград!…

— Не е от църковните борби! Но до ден-днешен съм убеден, че това бе единственият път за обединение на българските земи и българската нация! Наистина бавен, но абсолютно сигурен! Фактически зад църковната фасада се криеше един смел план за икономическо надмощие на българите. Този план даже да не беше измислен от някакви си умници, той несъзнателно се извършваше от цялата българска нация. Тогава дойдоха революционерите и всичко отиде по дяволите!…

— Но техните имена ще останат в историята, а не вашите!

— Имат ли значение имената на личностите?! Това е заблудата на нациите! Наполеон разсипа Франция, а народът го почита като Бог и до днес.

— Революционният път в развитието на една нация е правило!

— Вероятно. Особено ако нацията не е зряла политически. Вземи англичаните! При тях няма имена като Цезар и Наполеон, но няма и такива кървави революции. Ех, поизклали са неколцина крале на ешафода и все пак всичко е ставало с мислене, с много мислене и почти без войни, за да се създаде Британската империя!…

— Ще дойде часът и на тази империя!

— Не знам. Ще дойде сигурно, защото всички империи падат. Не ме интересува това. Въпросът е до България!

— Аз съм за война, ако тя донесе Обединението.

— При всеобщо полудяване трудно е да запазиш главата си бистра…

— И ще участвам в нея каквото и да стане! — още по-упорито каза Борис.

Старецът замълча.

— И аз… — каза Туше Динев тихо.

— Какво и ти? — попита банкерът.

— И аз ще участвам!

— Странно ми е, че говорим за война, а тя се отдалечава… — каза Борис.

— Чакат да съберат реколтата. Всичко ще започне след месец август — отвърна замислен баща му.

Една седмица по-късно Борис Скарлатов постъпи в офицерската школа. Военните явно бързаха, а вероятно нямаха и достатъчно кадри. Затова предложиха на млади хора с гимназиално и висше образование да влязат в школата. Така за пръв път в живота си Борис облече военна униформа, напълно доброволно и с убеждение.

В началото на август 1912 година пламна военната истерия. Най-после и Турция разбра същността на Балканския договор и започна усилена военна подготовка, която се изрази в маневри на българо-турската граница с доста чести инциденти и престрелки. Меморандумът на българското правителство от края на август до Високата порта поиска незабавно радикални реформи за българското население в Македония. Последва турско клане на българи в Дойран. В цяла България станаха бурни и протестни митинги. Сръбският военен министър Путна дойде в София. На 17 септември 1912 година България обяви обща мобилизация. Целият народ бе въодушевен. И това спонтанно всенародно чувство никога след това не се повтори.

Още същия ден в пехотните казарми на Първи и Шести пехотен полк в София започнаха да пристигат мобилизираните. Идваха с каруци заедно със своите жени, деца, бащи, майки, роднини и близки, които изпълваха обширните плацове на казармите. Там набързо ги обличаха във военни униформи, а после рота след рота тръгваха с китки и песни по булевард „Мария Луиза“ за гарата. Един след друг потегляха препълнените влакове към южната граница с накачени войници дори върху покривите на вагоните.

На третия ден пред една шопска рота от млади войници крачеше стегнат подпоручик. Беше Борис Скарлатов. Някъде далеч се чуваше маршът на гарнизонната духова музика. Големият тъпан ясно отброяваше такта. Наоколо беше пълно с въодушевени граждани, момичета и деца. Този възторг се бе предал и на Борис. Когато ротата стигна гарата, трябваше да чакат. Имаше време да се прости и с баща си. Откакто влезе в офицерската школа, отношенията им станаха много студени. Пресече кордона от изпращачи и тръгна по улица „Търговска“, напълно опустяла. Витрините на магазините бяха със спуснати рулетки и заковани кепенци. Почти всички бяха мобилизирани. В двора на Банката нямаше никой. Той влезе през желязната порта. Позвъни. Отвори му главният счетоводител Попмиронов. Беше единственият чиновник, останал в Банката. Другите бяха мобилизирани. Преведе го по дългия коридор и го остави пред вратата на кабинета. Борис почука и влезе. Старецът стоеше с гръб, изправен до прозореца, и гледаше в далечината.