Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

По време на обяда се чувстваха и спокойно, и неловко, което придаваше странно очарование на разговора им. Някой от тях започваше да говори за нещо, изведнъж спираше посред изречението, без да си спомня какво е искал да каже. Спокойствието идваше от това, че са заедно, от физическата им близост. Холкрофт си мислеше, че и тя изпитва същото.

Усещането за близост се подсилваше и от това, че Хелдън несъзнателно го докосваше често — протягаше ръка и допираше с пръсти неговата. Тя го правеше, сякаш за да наблегне върху някоя дума или въпрос, и то така естествено, както и той го приемаше и отвръщаше на докосването й.

— Брат ти спомена ли ти нещо за Бомънт? — попита той.

— Да. Много се ядоса, както всеки път, когато стане дума за Бомънт. Според него е изключено да си го видял в самолета. Настоява да му донесеш снимката. Казах му, че не е у теб и това го вбеси още повече.

— Кое, снимката ли?

— Да. Защото било много опасно и можело да привлече вниманието на „някои хора“, както каза той, върху теб и Гретхен. Върху Женева…

— Мисля, че отговорът е много по-прост. В Кралския флот, както във всяка военна организация, офицерите се защитават помежду си.

— Искаш да кажеш, че е заради моята развратна сестра?

Холкрофт кимна. Нямаше никакво желание да говори за Гретхен Бомънт, и то пред Хелън.

— Да, в общи линии.

Тя отново докосна пръстите му.

— Няма нищо, Ноъл. Аз не бих съдила собствената си сестра. — След това се притесни и отдръпна ръката си. — Искам да кажа, че нямам право… Не, не искам да кажа това. Искам да кажа, за нещо, което е свързано с теб, аз нямам право да…

— Мисля, че и двамата знаем какво искаш да кажеш — прекъсна я Холкрофт и сложи ръката си върху нейната. — Имаш право. Използвай го. Мисля, че това ми харесва.

— Караш ме да се чувствам глупаво.

— Най-малко това искам. — Той отдръпна ръката си и проследи погледа й навън през прозореца. Тя гледаше към каменния шадраван на терасата, но той съсредоточи вниманието си малко по-нагоре, към няколко групи туристи близо до вратата на ресторанта. Мъжът със светлокестенява коса и сипаничаво лице стоеше неподвижно на отсрещния тротоар с цигара в уста. Държеше някакво списание, но не го поглеждаше. Погледът му беше прикован във входа на ресторанта.

Ноъл реши, че точно сега трябва да действа. Гневът му отново забушува — искаше на всяка цена да хване този човек.

— Имам една идея — подхвърли той възможно най-небрежно. — На вратата видях плакат и доколкото го разчетох с моя ученически френски, пишеше: „Fete d’hiver“ 36 36 Зимен празник (фр.) — Бел. прев. , някъде си в Монтрьо… и не си спомням как продължаваше. Това някакъв карнавал ли е?

— Да, празник. Мисля, че селото е на около дванадесет километра оттук.

— Какъв е този карнавал?

— „Fete d’hiver“? Широко разпространен и обикновено се организира от местната църква. Винаги се чества в деня на някой светия. Много прилича на голям шарен пазар.

— Хайде да отидем.

— Наистина ли искаш?

— Защо не? Може да ни хареса. Ще ти купя подарък.

— Добре — съгласи се усмихната Хелдън.

Ярката слънчева светлина се отразяваше в страничното огледало и заслепяваше Холкрофт. Той примигваше, за да прогони жълтите точки, които сякаш прехвърчаха пред очите му. От време на време тъмнозеленият фиат се появяваше в огледалото. Следваше ги неотлъчно, макар и на голямо разстояние.

Ноъл паркира зад църквата в центъра на селото. С Хелдън заобиколиха жилището на пастора, излязоха пред църквата и се сляха с потока минувачи.

Озоваха се на типичен за френско село площад. Павираните улички, които започваха от него, приличаха на неравномерно разположени спици на криво колело, а къщите по виещите се тротоари бяха все стари. Наоколо безредно бяха струпани сергии с изпокъсани и раздърпани навеси, натежали от най-различни занаятчийски изделия и лакомства. Метални подноси и лъскави мушами блестяха на ярката слънчева светлина. Тук през пролетния и летния сезон идваха туристи, но сега цените на стоките не бяха повишени заради тях.

Сипаничавият стоеше до една сергия в центъра на площада. Дъвчеше сладкиш и стрелкаше с поглед Холкрофт. Ноъл беше сигурен, че онзи не знае, че го е забелязал. Дъвчеше невъзмутимо и нищо в поведението му не издаваше напрежение. Държеше обектите под око — значи всичко е наред. Холкрофт извика на Хелдън:

— Видях подаръка, който искам да ти купя!

— Хайде, не се занасяй…

— Чакай ме тук. Връщам се след няколко минути.