Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Някои можеха да кажат, че това е немислимо и звучи нелепо, но то вече беше в ход. Навсякъде.

За съжаление имаше и неизбежни грешки, мислеше си Тенисън, приближавайки лимузината. Грешки, които трябва да бъдат своевременно поправени. Бомънт бе една такава грешка. Тенисън сложи пистолета в кобура си, готов да го извади отново всеки момент.

Мина отстрани и застана до вратата на шофьора. Прозорчето бе спуснато, капитанът се обърна и го погледна притеснен.

— Какво има? Нещо нередно ли?

— Нищо непоправимо. Но ще карам аз, ти ще ми показваш пътя.

— Накъде?

— Казаха ми, че наблизо, на не повече от осем или десет километра има езеро. Не се чуваше много добре — връзката бе лоша.

— Единственото езеро в околността е на изток от Сен Гратиен, но е на около дванадесетина километра.

— Това трябва да е. Има ли гори около него?

— Да, местността е гориста.

— То е — каза Тенисън и се качи в колата, а Бомънт се прехвърли на другата седалка. — Аз знам какъв сигнал ще ни дадат с фарове. Ти ми казвай накъде да карам, а аз ще следя светлините.

— Изглежда ми странно.

— Нищо странно няма. Ситуацията е по-заплетена. Могат да ни пресрещнат по пътя, а аз мога да ги разпозная. Нямаме време. По кой път да тръгна?

— Първо обърни обратно. Като стигнем до онзи ужасен път, завий вляво.

— Добре — Тенисън запали двигателя.

— Какво има? — попита го Бомънт. — Каква е тази тревога? За втори път чувам сигнал четири тирета. Преди беше за нашия човек в Антиб.

— Той не беше от нашите, Тони. Той беше марионетка.

— Да, разбира се. Терорист от „Рахе“. Но все пак го използвахме като връзка. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, разбирам. Тук ли да завия? Наляво ли?

— Точно така. За Бога, кажи ми. Какво по дяволите става.

След завоя Тенисън увеличи скоростта.

— Всъщност това може би засяга и теб. Не сме сигурни, имаме само предположения.

— Мен ли?

— Да. Холкрофт забеляза ли те? Възможно ли е да те е виждал повече от веднъж и да е разбрал, че го следиш?

— Мен да забележи? Не! Не, абсурд! Кълна ти се!

— А в Женева? Помисли си.

— В никакъв случай.

— В Ню Йорк?

— Никога не съм се приближавал на по-малко от една миля! Невъзможно е.

— А на самолета в Рио де Жанейро?

Бомънт се замисли.

— Не… дръпна една завеса и се озовахме лице в лице, но ми се стори доста пиян. Въобще не ме забеляза. Аз го видях, а той мен — не.

Тогава е станало, помисли си Тенисън. Преданото дете на Райха вярваше в онова, в което бе необходимо да вярва. Нямаше смисъл да обсъждат въпроса повече.

— Станала е грешка, Тони. Загубихме половин час на вятъра. Говорих с жена ти, моята скъпа сестра. Според нея ти си твърде внимателен, за да допуснеш да се случи подобно нещо.

— Така е. Тя винаги се оказва права. Изключително момиче. Не знам какво мислиш, но според мен бракът ни не е само користен.

— Това много ме радва, Тони.

— На следващия завой сме надясно. Пътят отива на север към езерото.

В гората бе студено, а до водата — още повече. Те спряха в края на неасфалтиран път и по тясна пътека тръгнаха към брега на езерото. Тенисън бе взел от жабката на колата фенерче. Бомънт носеше тясна лопата, с която да изкопаят дупка, за да запалят в нея огън и да се стоплят.

— Толкова дълго ли ще останем тук? — попита Бомънт.

— Може да се наложи. Трябва да обсъдим и други неща, за които ще поискам съвета ти. Това е източният бряг на езерото, нали?

— Да. Подходящо място за срещи. По това време на годината е съвсем пусто.

— Кога трябва да се върнеш на кораба си?

— Не си ли спомняш? Ще прекараме уикенда заедно с Гретхен?

— Значи в понеделник?

— Или вторник. Шефът ми е чудо-човек. За ден-два закъснение изобщо не ми иска обяснение. Решава, че съм имал важна работа и толкоз.

— Естествено. Нали е един от нашите.

— Да, но все пак имаме определени графици за патрулиране. Не може да идваш, когато си искаш.

— Е, разбира се. Ето тук копай, Тони. Нека огънят бъде по-настрана от водата. Ще се върна на пътя и ще гледам за сигналите.

— Добре.

— Направи дупката по-дълбока. Пламъците не бива да се виждат много.

Огън. Земя. Вода. Изгорели дрехи, овъглена плът, пръснати зъби. Джон Тенисън се върна по пътечката и изчака няколко минути. После извади пистолета от кобура и измъкна от джоба на палтото си дълъг ловджийски нож. Неприятна работа, но нямаше как. Винаги слагаше ножа и лопатата в багажника, когато тръгваше. Нуждаеше се от тях при авария или други непредвидени обстоятелства.