Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Което също ще ни свърши работа — каза Тенисън, наблюдавайки как Ноъл и Хелдън се качват в колата си. — Те бяха и ще бъдат редовите войници, които първи ще паднат под обстрела на врага. Първи ще бъдат забелязани и първи ще бъдат принесени в жертва. Те чудесно отклоняват вниманието в по-сложни ситуации.

Мощният двигател на ситроена изръмжа. Холкрофт изкара колата на заден, мина през портала и пое по пътя.

Бомънт включи стартера.

— Ще спазвам достатъчно голяма дистанция. Няма да ме забележат.

— Няма смисъл — каза Тенисън. — Знам всичко, което ме интересуваше. Карай към летището. Нали си уредил необходимото?

— Да. Ще се качиш на „Мираж“ до Атина, а оттам гърците ще те върнат в Бахрейн. Самолетът е военен, имаш статут на куриер на ООН и имунитет на член на Съвета за сигурност. Документите ти са у пилота на „Мираж“.

— Браво, Тони.

Военноморският офицер се усмихна, поласкан от похвалата, и натисна педала на газта. Лимузината излезе от паркинга и изчезна в черната нощ.

— Какво ще правиш в Бахрейн?

— Ще докажа присъствието си там, като им пусна материал за преговорите за разработване на петролно поле. Един принц в Бахрейн се оказа много сговорчив. Всъщност нямаше и друг избор. Споразумя се с Тинаму, а сега живее в страх, че хората ще разберат за него.

— Ти си невероятен.

— А ти си предан и винаги си бил такъв.

— А след Бахрейн?

Русият мъж се облегна на седалката и затвори очи.

— Обратно в Атина, а оттам в Берлин.

— В Берлин?

— Да. Нещата се развиват по план. Холкрофт ще отиде там. Кеслер го очаква.

Внезапно радиопредавателят под таблото запращя. Последваха четири къси пискливи сигнала. Тенисън отвори очи, а сигналът се повтори.

— По магистралата има телефонни кабини. Закарай ме до някоя. Бързо!

Англичанинът форсира лимузината. За няколко секунди набра сто километра в час. Стигнаха до едно кръстовище.

— Тук някъде трябва да има бензиностанция.

— По-бързо!

— Да, сигурен съм — каза Бомънт. Наистина имаше, встрани от пътя, но прозорците й не светеха. — По дяволите, затворена е!

— Ти какво очакваше? — попита Тенисън.

— Вътре имаше телефон…

— Сигурен ли си?

— Да…

— Спри колата.

Бомънт се подчини. Русият мъж слезе и застана пред вратата на бензиностанцията. Извади пистолет и с дръжката му счупи стъклото. Вътре имаше куче, което се спусна към него. Задраска с нокти по вратата, разлая се и заръмжа, оголило зъби. То беше старо, с трудна за определяне порода и бе оставено по-скоро да сплашва, отколкото да напада крадците. Тенисън бръкна в джоба си, извади перфориран цилиндър и го сложи на спусъка. Насочи пистолета и стреля през счупеното стъкло в главата на кучето. То падна назад. Тенисън дочупи стъклото около секретната брава над кръглата дръжка на вратата.

Отвори и влезе, огледа се, прескочи мъртвото животно и отиде до телефона. На телефонистката съобщи парижки номер, чрез който се свърза с някакъв мъж, а той, от своя страна, прехвърли връзката на номер в Англия.

Двадесет секунди по-късно до ушите му стигна странният, подобен на ехо глас.

— Съжалявам, че те безпокоя, Йохан, но става дума за нещо важно.

— Какво има?

— Изчезна една снимка и това много ме разтревожи.

— Каква снимка?

— На Тони.

— Кой я взе?

— Американецът.

— Което означава, че го е разпознал. Граф се оказа прав — не може да се разчита на твоя предан съпруг. Ентусиазмът му го прави неблагоразумен. Къде ли го е видял Холкрофт?

— В самолета може би. Или го е разпознал по описанието на портиера. Няма значение. Убий го.

— Естествено. — Русият мъж се замисли за миг и попита: — У теб ли са спестовните книжки?

— Да.

— Внеси в тях десет хиляди лири. Да бъде посочено, че прехвърлянето им се прави в Прага.

— КГБ? Много добре, Йохан.

— Позорът на измяната отново ще тегне над англичаните. Дипломатите, доскоро в дружески отношения, ще се обвиняват взаимно в липса на почтеност.

— Много добре.

— Следващата седмица ще бъда в Берлин. Обади ми се там.

— Толкова скоро ли заминаваш?

— Да. Кеслер чака. Neuaufbau oder Tod!

— Oder der Tod, братко.

Тенисън затвори и погледна мъртвото животно — едва го различаваше на слабата светлина. Към мъжа в колата той бе също толкова безчувствен, колкото към безжизнената купчина на пода. Пазеше чувствата си за по-важни неща, а не за животни и неудачници, колкото и да са предани.

Бомънт беше глупак, това личеше още от досието му, препратено преди години от Шотландия в Бразилия. Той притежаваше и присъщите за глупака усърдие и задоволство от привидния успех. Всъщност той бе успял да стане високопоставен морски офицер. В Кралския флот на Нейно Величество синът на един Reichsoberführer се бе издигнал достатъчно високо, за да му поверяват изключително важни задачи, въпреки че те надхвърляха неговите потенциални възможности. Предвидено бе след време Бомънт да стане важна личност в Адмиралтейството и експерт, до когото Външното министерство да се допитва при необходимост. Бомънт бе извънредно удобен и те се надяваха да им бъде от полза в бъдеще. Той беше истински Sonnenkind и великодушно му бе позволено да живее.