Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Истината. И очаквам той да ми отговори със същото. Почти съм сигурен, че той знае за Женева.

— Оставил ми е телефонен номер, на който мога да го търся, ако има нещо спешно. Досега не ми се е налагало да го използвам.

— Обадете се, моля ви.

Тя кимна. Ноъл съзнаваше, че някои въпроси бяха останали без отговор. Те се отнасяха до Бомънт и едно събитие в Рио де Жанейро, за което Хелдън не искаше да му разкаже. Между събитието и морския офицер с гъстите прошарени вежди съществуваше връзка. Възможно бе Хелдън да не знае нищо за нея. Може би трябваше да говори с Джон Тенисън за това. Той със сигурност знаеше много повече от онова, което казваше на сестрите си.

— Брат ви разбира ли се добре с Бомънт? — попита Холкрофт.

— Той го презира. Дори не дойде на сватбата на Гретхен.

Кой бе Антъни Бомънт и каква бе неговата роля — ето загадката, която занимаваше Ноъл сега.

В края на паркинга пред ханчето под висок дъб бе спряла тъмна лимузина. Вътре седяха двама мъже — единият с униформа на Британския кралски флот, а другият — в тъмносив костюм и черно палто, разкопчани така, че разкриваха кожен кобур.

Зад волана седеше морският офицер. Грубоватото му лице бе напрегнато. От време на време веждите му конвулсивно помръдваха като от нервен тик.

Мъжът на седалката до него бе около тридесет и седем годишен. Без да е слаб, бе много добре сложен — от пръв поглед личеше, че стегнатата му фигура е следствие от самодисциплина и тренировки. Широките му рамене, мускулестият врат, яките гърди, които изпъваха ризата му, въобще цялото му тяло излъчваше сила. Чертите на лицето му бяха като изваяни и същевременно образуваха хармонично цяло. То правеше поразително впечатление, но беше студено, сякаш бе изсечено от гранит. Погледът в сините му, почти правоъгълни очи бе пронизващ и безизразен. Те приличаха на очите на силен хищник, който действа светкавично и непредсказуемо. Красивата му руса коса отразяваше светлините на паркинга; тя бе като бледожълт лед около студеното лице. Мъжът се казваше Йохан фон Тиболт, познат през последните години като Джон Тенисън.

— Не се ли увери вече? — попита морският офицер. Гласът му звучеше тревожно. — Няма никой.

— Но преди имаше — отговори русият. — Въпреки всички предпазни мерки, които взеха на Монмартр, не е толкова чудно, че са им се изплъзнали. Хелдън и нейните приятели са доста опитни.

— Тези, от които бягат, са идиоти — каза Бомънт. — „Рахе“ гъмжи от марксистки изроди.

— Като му дойде времето, „Рахе“ ще изиграят ролята си в нашия план. Но те не ме интересуват. Искам да знам кой се опита да го убие! — Тенисън се извърна към него и очите му гневно проблеснаха в полумрака. Той удари с ръка по таблото. — Кой се опита да убие сина на Клаузен?

— Кълна ти се, казах ти всичко, до което се добрахме и което знаем. Не беше наша грешка.

— Това едва не се случи — ето къде е грешката — изсъска Тенисън.

— Манфреди, сигурно е бил Манфреди — продължи да се оправдава Бомънт. — Това е единственото обяснение, Йохан…

— Името ми е Джон. Запомни го.

— Извинявай. Това наистина е единственото обяснение. Не знаем какво е казал Манфреди на Холкрофт в онзи влак в Женева. Възможно е и да го е убеждавал да се оттегли, а след отказа на Холкрофт да е наредил да го очистят. Не забравяй, че те се провалиха на гарата заради мене.

— Няма. Ти не пропускаш да ми го напомниш — прекъсна го Тенисън. — Може и да си прав. Той очакваше да контролира агенцията в Цюрих, което е абсурд. Тогава прехвърлянето на сума от порядъка на седемстотин и осемдесет милиона му се е сторила твърде мъчна задача. Както и обещанието за два милиона може би е изкушение, на което Холкрофт не може да устои.

— Тези два милиона ще си останат само във въображението му. А вината за смъртта му ще се стовари върху нас.

— Манфреди действаше сам, повярвай ми. Сега неговите убийци няма от кого да получат заповеди. Освен случая в хотела в Цюрих, други опити не е имало.

— Холкрофт едва ли ще приеме лесно подобно твърдение… Ето ги — Тенисън се наведе напред. През стъклото видя как Ноъл и Хелдън излязоха от ханчето. — Приятелите на полковника често ли се срещат тук?

— Да — отвърна Бомънт. — Научих го от агент на „Одесса“, който една вечер ги проследил дотук.

Русият мъж се засмя тихо и каза язвително:

— „Одесса“! Нещастници, които се наливат с бира по избите и циврят. Те са смешни и жалки.

— Упорити са.