Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

— Не зная.

— Трябва да разберете.

— Ще попитам.

— Кой ще се погрижи за правните аспекти на агенцията в Цюрих?

— Предполагам, адвокати на банката.

— Предполагате?

— Има ли значение?

— Става дума за шест месеца от живота ви. Би трябвало да има.

— Това се отнася и за вашия живот.

— Ще видим. Аз не съм най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт.

— Когато ви се обадих от Льо Ман — започна Холкрофт, — ви казах, че съм се срещнал със сестра ви.

— И? — попита Хелдън.

— Мисля, че знаете мнението ми. Тя не е подходяща. Директорите на банката няма да я допуснат.

— Обърнете се към брат ми, Йохан. Той е следващият по възраст.

— Да, зная. Искам да поговорим за него.

— Не сега. По-късно.

— Защо?

— Споменах по телефона, че в живота ми е имало твърде много спешни случаи. Имало е и твърде много лъжи. Веднага мога да преценя дали някой ме лъже или не. Вие не лъжете.

— Благодаря ви.

Ноъл изпита облекчение — имаха основа за сериозен разговор. А това бе първата му важна стъпка. Почувства някакво необичайно въодушевление, напук на всички проблеми и опасности. Тя отпусна пистолета в скута си.

— Трябва да влезем вътре. Един човек иска да говори с вас.

Въодушевлението на Холкрофт мигом се изпари при тези думи. Можеше да споделя онова, което знаеше за Женева, само с членове на семейство Фон Тиболт.

— Не — той поклати глава. — С никого няма да разговарям. Това, което обсъдихме, трябва да остане между нас. Никой друг.

— Дайте му тази възможност. Той трябва да бъде сигурен, че няма да ми причините нищо лошо. Нито на мен, нито на някой друг. Трябва да е сигурен, че не идвате с друга цел.

— Каква друга цел?

— Той ще ви обясни.

— Но ще ми задава въпроси.

— Кажете му само онова, което искате.

— Не, вие не разбирате! Аз не мога да му кажа нищо за Женева. Вие също нямате право. Опитах се да ви обясня… — Той млъкна. Хелдън отново бе вдигнала револвера.

— Оръжието е в ръцете ми. Слезте от колата.

Той тръгна пред нея по пътечката към къщата. Тя бе почти тъмна, в прозорците мъждукаше съвсем слаба светлина. Луната едва-едва проникваше през дърветата и сякаш се стопяваше в мрака.

Ноъл усещаше дулото на револвера опрян в гърба му. Хелдън се пресегна и му подаде нещо.

— Ето ключа. Отворете вратата. На него му е трудно да се движи.

Малката стая бе типична за къща в дълбоката провинция, само с една разлика — две от стените бяха покрити с лавици с книги. Всичко друго бе просто, дори примитивно — мебелите бяха здрави и непретенциозни. Имаше масивно старомодно бюро, няколко незапалени лампи с обикновени абажури. Подът бе дъсчен, а стените дебели и грубо измазани. Книгите изглеждаха доста странно в тази обстановка.

В инвалидна количка в ъгъла на стаята седеше слаб мъж. От едната му страна имаше ниска масичка, а от другата — запален лампион. Светлината падаше откъм лявото му рамо върху разтворената на коленете му книга. Холкрофт предположи, че старецът наближава седемдесетте. Въпреки че тялото му бе излиняло, лицето му излъчваше сила, а очите зад очилата в метална рамка бяха живи и будни. Бе облечен с жилетка, закопчана догоре, и панталони от рипсено кадифе.

— Добър вечер, хер Оберст — поздрави Хелдън. — Надявам се, че не ви накарахме да чакате твърде дълго.

— Добър вечер, Хелдън — отговори старецът и затвори книгата. — Важното е, че сте вече тук, на сигурно място.

Ноъл не свали поглед от него, докато той се подпря на облегалките на инвалидната количка и бавно се изправи. Беше много слаб и висок над сто и осемдесет сантиметра. Той продължи да говори със силен акцент, издаващ аристократичния му немски.

— Значи вие сте младият мъж, който е говорил с госпожица Тенисън по телефона. — Това не бе изречено като въпрос. — Наричат ме Оберст, което значи полковник. Това не отговаря на истинския ми чин, но засега, страхувам се, ще трябва да се задоволите с него.

— Това е Ноъл Холкрофт, американец е. За него ви говорих. — Хелдън се дръпна встрани и показа револвера, който държеше. — Той е тук против волята си. Не искаше да разговаря с вас.

— Приятно ми, господин Холкрофт. — Полковникът кимна и му подаде ръка. — Мога ли да ви попитам защо не желаете да говорите с един старец?

— Не ви познавам — отговори Ноъл, като се опитваше да изглежда спокоен. — Освен това въпросите, които обсъдихме с госпожица… Тенисън… са поверителни.

— Тя на същото мнение ли е?

— Попитайте я.

Холкрофт затаи дъх. Само след секунди щеше да разбере дали е успял да я убеди.