Робърт Лъдлъм - Планът Холкрофт

Луната, която преди осветяваше великолепната катедрала, сега грееше над поля, отвъд които се издигаха скали. На техния фон се очертаваха неравните силуети на хамбари и силози; малки къщи със сламени покриви се появяваха и изчезваха.

— Ето го пътя! — извика жената.

Това бе неасфалтиран път, който се отклоняваше от шосето и сигурно би останал незабелязан, ако човек не знае точно кога или къде да погледне за него. Ноъл намали и направи завой. Колата се разтресе, но гласът зад него гонеше всякаква мисъл за внимателно шофиране.

— Побързайте! Трябва да прехвърлим хълма, за да не видят светлините ни.

Възвишението бе стръмно, а пътят — тесен за повече от една кола. Холкрофт натисна педала на газта, ситроенът подскочи и запълзя нагоре. Стигнаха върха на хълма. Ноъл стискаше волана така, сякаш едва успяваше да управлява колата. Спуснаха се бързо, след това пътят зави вляво и продължи по равното.

— Остават не повече от триста-четиристотин метра — каза жената.

Холкрофт бе капнал, дланите му бяха потни. Струваше му се, че той и жената се намират в най-самотното и тъмно място на света. В гъста гора, на път, неотбелязан на никоя карта.

Тогава я видя. Малка къща със сламен покрив, построена в просека в гората. Вътре светеше слаба светлина.

— Спрете тук. — Този път гласът не беше груб и не викаше в ухото му.

Ноъл спря точно на пътеката към къщата. Пое дълбоко въздух няколко пъти и изтри потта от лицето си. За миг притвори очи.

— Моля, обърнете се, господин Холкрофт — гласът на жената вече не звучеше рязко.

Той се обърна и се взря в полумрака на задната седалка. Лъскавата черна коса и очилата с дебели рамки ги нямаше. Тя бе все още загърната с белия шал, но част от него бе скрита от дългата руса коса, която се разстилаше по раменете й и обрамчваше красивото й лице. Той го бе виждал и преди. Не точно него, а друго, подобно на него. Чертите бяха извайвани от глина с голяма любов, преди длетото да се докосне до камъка. Но това лице не бе студено, а очите не бяха далечни. То говореше за енергична, но чувствителна природа. Тя също се вгледа в него в сумрака и промълви:

— Аз съм Хелдън фон Тиболт и държа оръжие в ръката си. Сега кажете, какво искате от мен?

Той свали поглед и видя барабана на автоматичен револвер, в повърхността на който се отразяваше слаба светлина. Дулото бе насочено към главата му, само на десетина сантиметра от него, а пръстът й бе на спусъка.

— Първото, което искам от вас — каза той, — е да махнете това нещо.

— Страхувам се, че не мога.

— Най-малко на вас бих искал да се случи нещо лошо. Няма защо да се страхувате от мен.

— Успокоителни думи. И преди съм ги чувала. Но рядко са се оказвали истина.

— Повярвайте ми.

Изгледа я продължително. Напрежението започна да изчезва от лицето й.

— Къде сме? — попита Ноъл. — Защо беше цялото това безумие — и хаоса на Монмартр, и лудото препускане с колата. От кого бягате?

— Бих могла да ви задам същия въпрос. Вас също ви гонят. Взехте самолет до Льо Ман.

— Исках да се изплъзна от едни хора. Но аз не се страхувам от тях.

— А аз се страхувам от хората, които ме преследват.

— Кои са те?

Мисълта за Тинаму отново нахлу в съзнанието му, но той се опита да се отърси от нея.

— Дали ще разберете или не зависи от това, което имате да ми кажете.

— Много добре. Точно сега вие сте най-важният човек в живота ми. Може би нещата ще се променят след срещата ми с брат ви, но засега е така.

— Не мога да го проумея. Никога не сме се срещали. Казахте, че искате да разговаряте с мен по въпрос, свързан с войната.

— „Свързан с баща ви“ би било по-точно.

— Никога не съм виждала баща си.

— Аз също не съм виждал своя.

Разказа й всичко, което бе разказал и на сестра й. Не спомена единствено хората от Волфсшанце — тя бе достатъчно изплашена. Думите му звучаха като ехо от предишната вечер в Портсий. Само един ден го делеше от нея и жената, на която говореше, толкова приличаше на другата. Но приликата бе само външна — Гретхен Бомънт го бе слушала мълчаливо, а Хелдън непрестанно го прекъсваше и тихо задаваше въпроси, които той сам би трябвало да си зададе.

— Този Манфреди показа ли ви документ за самоличност?

— Не беше нужно. Носеше документи на банката и те бяха редовни.

— Как се казват директорите?

— Кои директори?

— На Голямата Женевска банка. Те трябва да отговарят за съхранението и изпълнението на този изключителен план.