Ланс Хорнър - Рори Сатаната

— Ние се радваме много на присъствието ти, господарю Сакс. Аз никога преди не съм виждал толкова красив мъж. Ти ме заинтересува, господарю Сакс. Задоволи любопитството ми, като ми покажеш дали цялото ти тяло е бяло.

Рори повдигна ръка така, че ръкавът на джелабата му падна свободно надолу, разкривайки дори още по-бялата кожа под мишницата, покрита със златист мъх, който контрастираше с бронзираната от слънцето ръка.

— Както виждате, Ваше величество.

Черната ръка се плъзна дръзко по ръката на Рори.

— Кожата ти е мека, господарю Сакс. Но само когато я търкам в една посока. Когато си плъзна ръката обратно, космите я правят да изглежда по-мека от черната кожа, която е без косми. Но в твоята кожа намирам хладина, каквато тъмната кожа не притежава. Може би под нея трябва да се запали малко огън, който да я затопли. При нас огънят гори непрестанно, затова кожата ти е винаги топла.

— Не бой се, тя може винаги да стане достатъчно гореща — усмихна се Рори, мислейки за настойчивия пламък между краката си.

— Един малък израз на почитанието ми към теб — кралят измъкна от ръката си тежка гривна от ковано злато и я подаде на Рори. — А сега, мои двама господари от Саакс — обърна се той към Баба, за да включи и него в разговора, — ще вечеряме и аз се надявам, че храната ще ни подкрепи за увеселението. Моите мъже очакваха тази нощ, трупайки енергия, но сега ще взривим вира и вие ще видите как тя се разлива като порой.

Иззад светлинния кръг се появиха жени в дълги бели роби. Всяка носеше кратуна, пълна с храна. Един поглед показа на Рори, че не бяха жените с разкрачената походка, които бе видял. Тези жени пристъпяха стройни и прави, с царствена походка. На краля, Баба и Рори поднесоха кратуни. Държаха съдовете в скута си и Рори се чудеше как притесняващия атрибут, носен от краля, ще му позволи да държи съда, но видя как той го развърза и отстрани. След като ги обслужиха, жените обиколиха целия кръг, докато в скута на всеки от мъжете имаше по една кратуна, пълна с храна. После жените изчезнаха, за да се върнат след няколко минути с глинени паници на раменете си. Рори, кралят и Баба пиха силно палмово вино в гравирани сребърни купи, а другите мъже използуваха кратуните.

— Във виното има нещо, което ще затопли кожата ти. — Джалайа пак положи ръка върху ръката на Рори. — Да се надяваме, че то ще разпали огъня в кръвта ти.

— С каква цел, Ваше величество? — на Рори му се искаше Джалайа да махне влажната си, гореща ръка, но тя си оставаше там. Баба поклащаше глава предупредително и Рори разбра, че не трябва да обиди краля, като му отстрани ръката.

— Вечерта е още млада, господарю Сакс — кралят нежно го стисна.

Рори си повдигна леко ръката, като я освободи от тази на Джалайа и си натъкми гривната.

— Подаръкът ти е прекрасен — обърна се той да се възхити на гривната. — И аз съм ти особено благодарен за гостоприемството и за вниманието, оказано на моя слуга.

— Меднокосият е прекрасен и трябва да бъде спасен. А какво ще кажеш за мен? Не намираш ли и мен прекрасен? — кралят загледа Рори изпод дългите си мигли.

— Да, Ваше величество. Тъкмо се възхищавах на твоята красота.

— Ах, ние басампо сме наистина красиви — кралят направи широк жест, в който включваше и бойците си. — Ние сме най-красивите на света, най-древните и най-мъдрите. Ние знаем как да правим много неща, които другите не могат. Ние сме първите хора, населили земята. Дошли сме от луната и оттам носим нашите познания. Никога не остаряваме и въпреки това сме по-стари от самия свят. Ако можеше да се върнеш тук след двадесет дъждовни сезона, би видял, че насядалите тук войници не са се променили. Само кралят остарява, защото той трябва да носи бремето на останалите. Но аз съм млад сега и има много неща, които искам да ти покажа.

— Надявам се да ги видя — отговори учтиво Рори, поуплашен да не би симпатиите на краля към него да вземат друг, съвсем неприятен обрат.

— О, ще ги видиш, непременно ще ги видиш. Обещавам ти. Но хайде да вечеряме. Храната ти изстива.

Рори потопи пръсти в паницата. Бяха някакви мазни мръвки, маниока и зеленчуци. Първата хапка, която поднесе към устата си, имаше необикновен вкус. Бе добре наситена с пипер и чесън и бе попресолена — признак на заможност в Африка, където солта беше в недостиг. Месото, нарязано на малки късчета, бе жилаво и вкусно и очевидно бе изпечено, преди да бъде задушено. Рори установи, че е гладен, и се хранеше бързо и лакомо, като очисти паницата и прекара палец по ръба да улови и последните капки мазен сос. Когато свърши, Джалайа прехвърли на Рори две късчета месо от собствената си паница.