Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Когато най-сетне капнаха от умора, те притичаха и се проснаха върху сухия горещ пясък, лежаха, зариваха се в него, а после отново хукнаха към водата и повториха представлението. Най-сетне им хрумна, че голата им кожа много прилича на трико с телесен цвят. Затова нарисуваха в пясъка кръг и разиграха цирк — с трима клоуни, защото никой не би отстъпил на ближния си тази най-славна роля.

След това извадиха топчетата и си поиграха с тях на какви ли не игри, докато и това не им омръзна. После Джо и Хък отново поплуваха, но Том не посмя, защото откри, че докато си е събувал панталоните, е смъкнал от глезена си и връвта с нанизана на нея дрънкалка от гърмяща змия и се зачуди как така кракът му не се е схванал досега без защитата на този тайнствен талисман. Не се осмели да влезе във водата, докато не го намери, но дотогава другите две момчета вече се бяха уморили и им се искаше да си починат. Лека-полека те се пръснаха и тогава на всеки му домъчня за дома и всички се загледаха с копнеж отвъд ширналата се река, там, към дремещото под лъчите на слънцето градче. Том се усети, че с палеца на крака си изписва в пясъка „Беки“. Заравни написаното и се разсърди на себе си заради проявената слабост, ала въпреки това го написа пак — не можеше да се сдържи. Пак го изтри и избяга от изкушението, като привика другите две момчета и се присъедини към тях.

Но на Джо съвсем му бяха потънали гемиите. Толкова му беше мъчно за вкъщи, че вече не можеше да понася това нещастие. Още малко и щеше да се разплаче. И на Хък му беше тъжно. Том отчаяно се мъчеше да се прикрива. Той си имаше тайна, която все още не бе готов да издаде, но ако не приключеха скоро с тази обещаваща размирици тъга, щеше да му се наложи да я разкрие. И той каза, като се мъчеше да изглежда весел:

— Момчета, бас ловя, че на този остров и преди е имало пирати. Ще го изследваме отново. Сигурно са скрили тук някъде някое съкровище. Какво ще кажете, ако се натъкнем на някое прогнило ковчеже, пълно със злато и сребро,… а?

Но предложението му възбуди съвсем слаб ентусиазъм, който утихна без никакъв отговор. Том се пробва да ги съблазни и с още едно-две предложения, но и те се провалиха. Работата беше съвсем обезкуражаваща. Джо седеше, ровичкаше с пръчка в пясъка и изглеждаше много мрачен. Най-сетне каза:

— Момчета, хайде да се откажем. Искам да се прибера вкъщи. Тук е толкова пусто.

— О, не, Джо, полека-лека ще ти мине — увери го Том. — Само си помисли колко много риба можем да ловим тук!

— Риболовът не ме интересува. Искам да се прибера вкъщи.

— Ама, Джо, няма друго такова място за плуване!

— Плуването не струва. Мен то май даже никак не ме интересува, като няма кой да ми го забранява. Сериозно, искам да си ида вкъщи.

— Ох, ама какво си бебе! Домъчня ти за мама, а?

— Да, много ми е мъчно за мама даже. И на теб щеше да ти е мъчно, стига да имаше майка. Не съм по-голямо бебе от теб! — и Джо заподсмърча.

— Е, да оставим ревливото бебе да си ходи при мама, а, Хък? Горкичкото, колко му се иска да я види! Да си я гледа, щом иска. На теб тук нали ти харесва, Хък? Ние с тебе оставаме, нали?

— Д-д-да — отвърна Хък без никакво въодушевление.

— Никога повече няма да ви проговоря, докато съм жив — заяви Джо и стана. — Дотук бях! — и той мрачно се дръпна настрани и започна да се облича.

— Чудо голямо! — заяви Том. — Че на кого ли му е притрябвало да му говориш? Върви си у дома да ти се смеят. Хубав пират, няма що! Ние двамата с Хък не сме ревльовци. Ние ще останем, нали, Хък? Той нека си върви, щом иска. Сигурно все някак ще я караме и без него.

Ала Том се притесни и се разтревожи, като видя, че намусеният Джо продължава да се облича. Безпокоеше го и копнежът, с който Хък наблюдаваше приготовленията на Джо, и злокобното му мълчание. След малко Джо, без да каже и дума на раздяла, се запъти към илинойския бряг. Сърцето на Том се сви. Той погледна Хък. Хък не издържа на погледа му и сведе очи, а после рече:

— Том, и аз искам да си вървя. И без това вече ми беше много самотно, а сега ще стане още по-зле. Том, хайде и ние да си вървим.

— Аз пък не ща! Вие си вървете, като искате. Аз съм решен да остана.

— Том, по-добре ще е да си вървя.

— Върви си, че кой ти пречи?

Хък засъбира разхвърляните си дрехи и каза:

— Иска ми се и ти да дойдеш, Том. Помисли си, пък ние, като стигнем брега, ще те почакаме.

— Има да си чакате!

Хък се отдалечи печално. Том го сподири с поглед, а сърцето му се късаше от желание да потъпче гордостта си и да ги настигне. Надяваше се момчетата да спрат, но те продължаваха бавно да се отдалечават. Внезапно му се стори, че става много тихо и самотно. Той поведе последна борба с гордостта си, а после се втурна подир другарите си с вик: