Лий Чайлд - Утре ме няма

— Как?

— Може да стане, повярвай ми. Кой ще обърне внимание? Аз и ти не сме семейни. — Погледна ме и попита: — Ричър, ти женен ли си?

Поклатих глава.

Лий замълча за момент.

— Никой няма да задава въпроси, ако изчезнем.

— А колегите в работата? — попита Джейк.

— Полицейските управления правят каквото им е наредено.

— Безумие.

— Такъв е новият свят.

— Мислиш ли, че онези типове са сериозни?

— Въпрос на анализ. Разходи спрямо ползи. Трима невинни срещу голяма геополитическа сделка. Ти как би постъпил?

— Имаме права.

— Имали сме права.

Джейк не каза нищо. Допих си кафето и изпих още една чаша вода от чешмата. Лий поиска сметката, изчака да я донесат и да я платя, после пак включи телефона на Леонид. Апаратът оживя с весела мелодийка, регистрира се в мрежата си, а десет секунди по-късно мрежата го разпозна и му съобщи, че е получил текстово съобщение. Лий натисна нужния бутон и започна да чете, да мести текста на дисплея и да чете.

— От Дохърти е — каза тя. — Още не ме е изоставил.

Започнах да отброявам мислено интервали от по петнайсет секунди и си представих как джипиес чипът изпраща при всеки от тях сигнал: Тук са! Тук са! Тук са! Стигнах до десет. Сто и петдесет секунди. Две минути и половина. Дълго съобщение. И ако се съдеше по лицето на Лий, новините бяха лоши. Тя присви устни, притвори очи. Прочете няколко неща още веднъж, после изключи машинката и ми я подаде. Прибрах телефона в джоба си. Лий ме погледна в очите.

— Оказа се, че си бил прав. Убитите под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“ са хората, наети от Лайла Хот. Предполагам, че колегите от Седемнайсето управление са прозвънили всички номера и са открили онзи, който не отговаря. Претърсили са офиса им и са намерили сметки за заплащане на услуги, адресирани до Лайла Хот в хотел „Четири сезона“.

Не казах нищо.

— По-важно е другото обаче. Тези сметки са за последните три месеца, а не за последните три дни. Има и друга информация. От Министерството на вътрешната сигурност нямат данни в страната да са влизали две жени с фамилия Хот. И категорично не са пристигнали преди три дни с „Бритиш Еъруейс“. И Сюзан Марк никога не е говорила по телефона с Лондон нито от дома си, нито от работното си място.

Правилото беше: използвай телефона и продължавай нататък незабавно. Тръгнахме по Бродуей на север. Покрай нас минаваха таксита и полицейски коли. Осветяваха ни фарове. Стигнахме до Астор Плейс, после се пъхнахме в метрото и използвахме три от последните четири пътувания на картата ми за влак по линия №6 в северна посока. Където беше започнало всичко. Друг съвсем нов вагон R142A. Беше единайсет вечерта и освен нас имаше още осемнайсет пътници. Седнахме един до друг на една от страничните седалки за осем души. Лий седна между нас. Джейк, вляво от нея, се наведе напред, готов да води тих разговор. Аз направих същото. Джейк попита:

— Е, кое е истината? Двете Хот ли са истински, или правителството вече си пази гърба, като заличава данни?

— Може да е вярно и едното, и другото — отбеляза Лий.

— Хот не са истински — казах аз.

— Мислиш или го знаеш със сигурност?

— Онова на Пенсилвания Стейшън стана много лесно.

— Кое?

— Подмамиха ме. Леонид се остави да го забележа. Беше с яке, което на изкуственото осветление вътре изглеждаше яркооранжево. На практика не се отличаваше от светлоотражателните жилетки, с които са работниците по поддръжката. Привлече погледа ми веднага. Искали са да го забележа. После се остави да го ударя. Защото е трябвало да взема телефона и да науча за „Четири сезона“. Манипулираха ме. Цялата история е многопластова. Искали са да говорят с мен, но не са искали да видя всичко. Не са искали да открият всичките си карти и затова са подготвили начин да ме привлекат. Примамиха ме в хотела и опитаха лек, приятен подход. Един тип се прави на некомпетентен на гарата, после следват ласкателствата. Дори са имали резервен план — да отидат в полицията и да съобщят за изчезнало лице. И в двата случая накрая щях да се появя.

— Какво искат от теб?

— Информацията на Сюзан.

— Която е била каква?

— Не знам каква е била.

— Кои са те?

— Не са журналистки — отвърнах. — Мисля, че сгреших. Лайла играеше ту една, ту друга роля. Не знам коя е в действителност.

— А старата жена?

— Не знам каква е.

— Къде са сега? Измъкнали са се от хотела.

— Винаги са имали резервен вариант. Две писти. За публична консумация и за собствени цели. Така че не знам къде са сега. Явно на алтернативното място. Някакво дългосрочно скривалище, предполагам. И по всяка вероятност тук, в града. Може да е къща. Защото водят екип. Техни хора. Лоши хора. Частните ченгета бяха прави. Сами изпитаха на гърба си колко лоши са онези. С чуковете.