Лий Чайлд - Утре ме няма

— А ти?

— На Осма улица има магазини за обувки.

— Ще отидеш дотам бос?

— Това е Гринич Вилидж. Ако тук не мога да ходя бос, къде бих могъл?

— Как ще ни измъкнеш?

Проблеми и решения от деветнайсети век срещу експедитивността на двайсет и първи.

— Няма да е лесно и затова искам да знам дали да се захващам. И трябва да решите бързо. Нямаме много време.

— Докато се събудят ли?

— Докато затворят „Хоум Депо“.

— Добре. Аз искам да изляза — каза Джейк.

Погледнах Тереза Лий.

— Не знам — каза тя. — Не съм направила нищо.

— Искаш да останеш тук, за да го докажеш? Няма да ти е лесно. Да доказваш негативни твърдения винаги е по-трудно.

Тя не отговори.

— Разказвах на Сансъм как изучавахме Червената армия. Знаеш ли от какво са се страхували най-много те? Не от нас. Най-много са се страхували от своите. Най-големият им проблем е бил да доказват невинността си цял живот, отново и отново.

Лий кимна.

— Искам да изляза — каза тя.

— Добре — кимнах. Проверих каквото трябваше. Размерите прецених на око. — Чакайте ме — казах след това. — Ще се върна до час.

Първата спирка беше в съседната стая. Тримата федерални агенти все още бяха вцепенени, в безсъзнание. Шефът щеше да е в това състояние в продължение на осем часа. Или повече, защото телесната му маса беше към две трети от моята. За миг ми мина през ум, че може да съм го убил. Доза, пресметната за човек с моите размери, може да се окаже опасна за по-дребен индивид. Е, дишаше стабилно. И сам беше започнал всичко, така че рискът си беше негов.

Другите двама щяха да се събудят доста по-рано. Може би съвсем скоро. Сътресенията са непредсказуеми. Върнах се в страничната стая, измъкнах кабелите за компютрите от местата им и овързах двамата агенти като пилета. Китки, лакти, глезени, вратове — здраво един за друг. Многожилни медни проводници, здрава пластмасова изолация. Събух си чорапите, вързах ги един за друг и запуших с тях устата на ранения в главата. Неприятно за него, но реших, че получава допълнително заплащане за повишен риск, така че сега щеше да си го заслужи. Оставих устата на другия свободна. Носът му беше разбит и ако му бях запушил устата, щях да го задуша. Надявах с времето да оцени добронамереността ми.

Проверих свършеното, после прибрах нещата си от бюрото и излязох от сградата.

Стълбите водеха нагоре, към първия етаж, и излизаха в задната част на мястото, където някога са паркирали противопожарните коли. Голямо пространство, осеяно с миши изпражнения и тайнствените случайни боклуци, които се събират в изоставените сгради. Големите врати на гаражите бяха заключени с ръждиви стоманени пръти и стари катинари. На стената вляво обаче имаше врата за персонала. Не беше лесно да се стигне до нея. Видях полупрочистена пътека. Боклуците по пода бяха сритани настрани, но пак имаше достатъчно, за да е трудно да се мине оттам с боси крака. Наложи се внимателно да разчиствам място за стъпване със страничната част на ходилата си и после да пристъпвам напред крачка по крачка. Бавно. Все пак в края на краищата успях.

Вратата имаше нова ключалка, но целта й беше да не допуска да се влиза, а не да се излиза. Отвътре беше най-обикновено резе. Отвън беше ключалка с комбинация. Намерих на пода месингов съединител за противопожарни маркучи и го използвах, за да задържи вратата отворена, докато се върна. След още няколко внимателни крачки се озовах на тротоара на Западна трета улица.

Насочих се директно към Шесто Авеню. Никой не гледаше краката ми. Беше топло и наоколо се разхождаше, изложена на показ, далеч по-приятна за гледане плът. Аз самият се зазяпах няколко пъти. После спрях такси и то ме закара двайсет пресечки на север и половин пресечка на изток, до магазина на Двайсет и трета улица до „Хоум Депо“, за което беше споменал Дохърти. От него бяха купени чуковете преди убийствата под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Магазинът се готвеше да затваря, но ме пуснаха да вляза. В секцията с инструменти намерих извита щанга, дълга метър и петдесет. Студено валцована стомана, дебела и здрава. На път към касите се отбих в секцията за градинарство и реших да убия с един куршум два заека, като си взема и чифт гумени градинарски галоши. Бяха грозни, но по-добри от нищо. Платих с банковата си карта, което щеше да остави електронна следа, но нямаше никакъв смисъл да прикривам факта, че купувам инструменти. Покупката щеше да стане очевидна по друг начин много скоро.