Лий Чайлд - Утре ме няма

Четири шумни и жестоки секунди от началото до края. Четири отделни действия, изпълнени отделно. Масата, пушката, шефът, вторият тип. Едно, две, три, четири. Гладко и лесно. Двамата, които ударих, бяха в безсъзнание и кървяха. Човекът на пода беше с разбит нос, а онзи на масата имаше рана на черепа. Шефът му до него се беше устремил към пода, подпомогнат от химията, както се беше случило с мен вече два пъти. Беше ми интересно да гледам. Показваше някаква мускулна парализа. Свличаше се надолу от стола безпомощен, но очите му се движеха, сякаш продължаваше да съзнава случващото се около него. Спомних си въртящите се форми и се зачудих дали и той ги вижда.

После се вгледах във вратата към третото помещение. Все още оставаше един медицински лаборант, за когото не знаех къде е. А може би имаше и други. Може би имаше много други. Вратата обаче си оставаше затворена. От третата стая не се чуваше никакъв шум. Коленичих и проверих под сакото на третия агент. Нямаше оръжие. Имаше раменен кобур, но той беше празен. Вероятно стандартна процедура. Оръжие не се внася в затворено помещение, в което има задържан. Проверих и другите двама. Същото. Пластмасови кобури, и двата празни.

Третата стая продължаваше да е тиха.

Проверих джобовете им. И те бяха празни. Прочистени. В тях нямаше нищо, освен неутрални неща като салфетка или дребни монети, притиснати в шевовете. Никакви ключове от апартаменти или коли, никакви телефони. Нямаше портфейли, полицейски значки или лични документи.

Взех пушката и вдигнах цевта — готов за стрелба. Отидох до вратата на третата стая. Отворих рязко и се престорих, че се прицелвам. Пушката си е пушка, дори да не е заредена и да не е каквато трябва. Същественото при подобни ситуации е първото впечатление и първата реакция.

В третата стая нямаше никого.

Нямаше лаборант, други агенти или помощен персонал. Абсолютно никой. Сиви офис мебели и флуоресцентно осветление. Помещението беше като другите две — стара тухлена зидария, боядисана в бяло. Същата големина, същите пропорции. Тук имаше още една врата, която водеше или по-навътре в сутерена, или към стълбище. Отидох до нея и отворих.

Стълбище. Стара лющеща се зеленикава мазилка. Затворих вратата и проверих офис мебелите. Три бюра, пет шкафа, четири сейфа, всички заключени с ключалки с шифър. Това обясняваше защо в джобовете на агентите нямаше ключове. По бюрата нямаше купчини книжа. Само три дремещи компютъра и три телефонни апарата. Натиснах клавишите за интервал на трите клавиатури и събудих компютрите. И трите поискаха парола. Вдигнах една по една слушалките и натиснах бутоните за повторно набиране — и трите пъти чух гласа на телефонистката от централата. Сериозни мерки за сигурност. Старателни и методични. Приключвате разговора, прекъсвате линията, после набирате нула и оставяте слушалката. Онези тримата не бяха съвършени, но не бяха и идиоти.

Останах неподвижен дълго време. Бях разочарован заради ключалките. Исках да намеря запасите им и да презаредя пушката, за да приспя с нея и другите двама агенти. Исках да намеря и обувките си.

Останах разочарован и по двата пункта.

Върнах се в помещението с клетките. Джейкъб Марк и Тереза Лий вдигнаха очи, погледнаха встрани, после отново погледнаха мен. Класическо стъписване, защото бях сам и държах в ръцете си пушката. Предположих, че са чули шума и са решили, че онези ме обработват. Вероятно не бяха очаквали да се върна толкова скоро или изобщо да се върна.

— Какво стана? — попита Лий.

— Заспаха — отговорих.

— Как така?

— Може би се отегчиха да ме слушат.

— Значи сега наистина си загазил.

— А преди това?

— Преди това беше невинен.

— Време е да пораснеш, Тереза.

Тя замълча. Огледах ключалките на клетките. Добра изработка и качество. Имаха цилиндрични шайби, с числа по периферията, от едно до трийсет и шест. Въртяха се и в двете посоки. Опитах ги, но не почувствах нищо, освен цъкането на прецизната механика. Усещане за отлично качество. Определено не почувствах никакви прещраквания на заключващия механизъм.

— Искате ли да ви измъкна оттук? — попитах.

— Не можеш — каза Лий.

— Ако мога, искаш ли да те измъкна?

— Защо да не искам?

— Защото, както ти се изразяваш, ще загазиш. Ако останеш, ще играеш по техните правила.

Не отговори.

Погледнах Джейк.

— А ти?

— Намери ли обувките ни? — попита той.

Поклатих глава.

— Можеш обаче да вземеш техните. Горе-долу същият размер са.