Лий Чайлд - Утре ме няма

— Можем да говорим за география. Патриотичният закон не забранява уличните адреси засега.

Лий замълча.

— Какво? — попитах.

Погледна ме смутено.

— Мислиш, че играя игрички с теб ли?

Тя не отговори.

— Мислиш, че съм тук, за да те накарам да кажеш нещо компрометиращо?

— Не знам. Не знам нищо за теб.

— Какво те притеснява?

— Клубовете на Блийкър Стрийт са по-близо до Шесто Авеню, отколкото до Бродуей. Там си можел да хванеш влак по линия A или B, или C, или D. Защо изобщо си се качил на влак от линия номер шест?

— Природен закон — отговорих. — Всички сме програмирани. В мозъците. Посред нощ в пълния мрак всички бозайници инстинктивно тръгват на изток.

— Наистина ли?

— Не. Измислих го току-що. Нямаше къде да отида. Излязох от един бар, свих наляво и тръгнах. Не мога да дам по-добро обяснение.

Лий не каза нищо.

— Какво друго? — попитах.

— Нямаш багаж. Не съм виждала бездомен човек без никакви вещи. Повечето от тях мъкнат със себе си повече предмети, отколкото аз притежавам. Използват колички от супермаркет.

— Аз съм различен — заявих. — И не съм бездомник. Не съм като тях.

Тя замълча.

— Беше ли със завързани очи, когато те доведоха тук? — попитах.

Тя ме изгледа продължително, после поклати глава и въздъхна.

— Намираме се в изоставена пожарна в Гринич Вилидж. На Западна трета улица. Партерът и горните етажи не се използват. Ние сме в сутерена.

— Знаеш ли кои са тези типове?

Тя не отговори. Само погледна към камерата.

— Същият принцип — казах. — Те знаят кои са. Поне се надявам да знаят. Защо да не научат, че и ние знаем кои са?

— Мислиш ли?

— Там е цялата работа. Не могат да ни забранят да мислим. Знаеш ли кои са?

— Не се легитимираха. Нито днес, нито когато дойдоха да говорят с теб в управлението.

— Но?

— Нелегитимирането може да е равносилно на легитимиране, ако сте единствените, които никога не се легитимират. Чували сме разни приказки.

— Кои са тогава?

— Работят за министъра на отбраната.

— Звучи логично — отбелязах. — Министърът на отбраната обикновено е най-тъпият в кабинета.

Лий погледна отново към камерата, като че ли бях обидил горкия уред. Сякаш самата тя бе причина за тази обида.

— Не се тревожи — успокоих я аз. — Тези типове са бивши военни, доколкото можах да разбера, така че вече са наясно колко тъп е министърът на отбраната. Дори и така да е обаче, отбраната е част от кабинета, следователно нашите момчета работят за Белия дом.

Лий се замисли за момент, после попита:

— Знаеш ли какво искат?

— Отчасти.

— Не ни казвай.

— Няма — уверих я.

— Достатъчно голямо ли е, че с него да се занимава Белият дом?

— Потенциално да, предполагам.

— По дяволите!

— Кога дойдоха при теб?

— Днес следобед. В два часа. Още спях.

— Водеха ли със себе си униформени полицаи?

Лий кимна и в очите й се появи обида.

— Познаваше ли ги? — попитах.

Тя поклати глава.

— Буйни глави, антитерористи. Сами си пишат правилата и стоят настрана от останалите. По цял ден се разкарват насам-натам със специални коли. Понякога и с фалшиви таксита. Един на предната седалка, двама отзад. Знаеше ли това? Правят големи обиколки, нагоре по Десета, надолу по Втора. Както някога бомбардировачите патрулираха в небесата.

— Колко часът е сега? Около шест и шест минути ли?

Тя погледна часовника си изненадано.

— Точно толкова.

Обърнах се на другата страна.

— Джейк? А ти?

— Първо хванаха мен. Тук съм от обяд. Гледам как спиш.

— Някаква вест от Питър?

— Няма.

— Съжалявам.

— Знаеш ли, че хъркаш?

— Натъпкаха ме с успокоително за горили. С пушка, която изстрелва стрелички.

— Шегуваш се.

Показах му кървавото петно на панталона, после и на ръкава на ризата.

— Пълно безумие — отбеляза той.

— На работа ли беше?

Той кимна.

— Диспечерът извика колата ми в базата и тези сладури ме чакаха там.

— Значи в отдела ти знаят къде си?

— Не точно. Но знаят с кого тръгнах.

— И това е нещо — казах.

— Напротив — възрази той. — Отделът няма да направи нищо за мен. Когато дойдат и те отведат типове като тези, изведнъж се оказваш опетнен. Всички си мислят, че си виновен за нещо. Колегите веднага започнаха да се отдръпват от мен.

— Все едно че те търсят от Вътрешни разследвания — обади се Лий.

— Защо Дохърти не е тук? — попитах я.

— Знае по-малко и от мен. Всъщност доста се постара да знае колкото се може по-малко. Не забеляза ли? Той е старо куче.