Лий Чайлд - Утре ме няма

— Защото им казахме да ни сътрудничат. Всички знаем, че беше отседнала там. Срещал си се с нея два пъти, а последната ви среща не се е състояла.

— Коя е тя?

— Трябваше да си зададеш този въпрос, преди да се съгласиш да работиш за нея.

— Не съм работил за нея.

— Телефонът доказва обратното. Не е трудно да се досетиш.

Замълчах.

— Къде е Лайла Хот сега? — продължи той.

— Не знаеш ли?

— Как бих могъл да знам?

— Предположих, че сте я прибрали, когато е напускала хотела. Преди да започнете да ме упоявате със стрелички.

Мъжът не каза нищо.

— Били сте там по-рано през деня — заявих аз. — Претърсили сте апартамента й. Реших, че я наблюдавате.

Мъжът отсреща мълчеше.

— Изпуснали сте я, нали? Минала е покрай вас. Страхотни сте. Вие сте пример за всички нас, момчета. Чужденка, която се интересува от делата на Пентагона, а вие я изпускате?

— Наистина е пропуск — кимна шефът.

Изглеждаше доста смутен, макар че не би трябвало според мен. Защото да се измъкнеш от хотел, когато те следят, е сравнително лесно. Правиш го, като не се измъкваш. Не и веднага. Изпращаш багажа си долу по пиколото със служебния асансьор, докато агентите чакат във фоайето, слизаш от асансьора за гости на друг етаж и се криеш някъде час-два, докато агентите се откажат и си тръгнат. После излизаш и ти. Трябва да имаш здрави нерви, разбира се, но не е трудно, особено ако си наел и друга стая, на друго име — което Лайла Хот определено беше направила за Леонид.

— Къде е тя сега? — попита агентът.

— Коя е тя? — попитах аз.

— Най-опасната личност, която някога си срещал.

— Не изглеждаше такава.

— Точно заради това.

— Нямам представа къде е — заявих.

Последва дълга пауза, а после агентът върна в редицата фалшивата визитка и телефона и побутна напред визитката на Тереза Лий. Попита:

— Какво знае тя?

— Има ли значение?

— Трябва да изпълним няколко лесни задачи. Трябва да открием двете Хот, трябва да открием флаш паметта, но преди всичко трябва да спрем изтичането на информация. Значи трябва да знаем докъде е стигнало това изтичане. Трябва да разберем кой какво знае.

— Никой не знае нищо. Най-малкото аз.

— Не сме на състезание. Няма да получиш точки за упорството си. Всички тук сме на една и съща страна.

— Не усещам нещата така.

— Трябва да погледнеш на положението сериозно.

— Повярвай ми, гледам сериозно.

— Тогава ни кажи кой какво знае.

— Не мога да чета мисли. Не знам кой какво знае.

Чух вратата вляво отново да се отваря. Шефът погледна натам и кимна. Обърнах се и видях агента от левия стол. В ръцете си държеше пушка. Не „Франки 12“, а пушката, която изстрелва стрелички. Насочи я и натисна спусъка. Завъртях се, но беше късно. Улучи ме в ръката, малко под рамото.

Отново се събудих, но не отворих очи веднага. Имах чувството, че часовникът в главата ми е заработил, така че исках да го настроя и да се ориентирам, без да ме безпокоят. Показваше шест вечерта. Което означаваше, че съм бил в безсъзнание още осем часа. Изпитвах силна жажда и глад. Ръката ме болеше така, както преди това ме болеше кракът. Малка пареща точка близо до рамото. Усещах, че още съм без обувки. Китките и глезените ми обаче не бяха вързани за кушетката. Изпитах облекчение. Протегнах се лениво и опипах лицето си. Още повече набола четина. Скоро щях да имам брада.

Отворих очи. Озърнах се. Открих две неща. Първо, Тереза Лий беше в клетката отдясно. И второ, Джейкъб Марк беше в клетката вляво от моята.

И двамата бяха ченгета.

И двамата бяха без обувки.

Тогава вече започнах да се тревожа.

Ако бях прав и наистина беше шест вечерта, значи Тереза Лий е била доведена тук от дома й. Джейкъб Марк е бил взет от работа. И двамата ме гледаха. Лий стоеше зад решетките на около метър и нещо от мен. Беше с джинси и бяла блуза. Боса. Джейк седеше на кушетката. Беше с полицейската униформа, но без колан, без пистолет, без радиостанция и също бос. Седнах на кушетката, спуснах крака на пода и прокарах пръсти през косата си. После станах, отидох до мивката и пих вода от крана. Ню Йорк — без никакво съмнение. Познавах вкуса на водата. Погледнах Тереза Лий и попитах:

— Знаеш ли точно къде сме?

— Ти не знаеш ли? — попита тя.

Поклатих глава.

— Трябва да приемем, че мястото се подслушва — каза тя.

— Сигурен съм, че е така — отбелязах. — Е, те знаят къде сме, така че няма да им разкрием нищо ново.

— Не трябва да казваме каквото и да било.