Лий Чайлд - Утре ме няма

Реших, че очакват да се надигна и да стана от кушетката, затова останах наместо. Трябва да дозирате победите на опонентите си. Трябва да им ги отпускате капка по капка, бавно и коварно. Трябва да накарате опонентите си да изпитват върховна благодарност за всяка малка капка подчинение от ваша страна. Така имате шанс да се разминете с десет малки поражения за деня вместо с десет големи.

Двамата федерални агенти обаче явно бяха обучавани като мен. Стана съвършено ясно. Изобщо не се притесниха. Просто се отдалечиха, а мъжът с веригите се обърна от вратата и посочи с палец.

— Тук има кафе и кифлички. Когато поискаш.

С което ми върна топката с един удар точно както беше предвидено. Нямаше да е стилно да изчакам час, после да докуцукам през вратата и да се натъпча като невидял. Това щеше да означава да допусна гладът и жаждата да ме победят публично. Нямаше да е никак стилно. Затова изчаках съвсем малко, после се надигнах и повлякох крака вън от клетката.

Дървената врата водеше към помещение с размерите на онова, в което бяха клетките. Същата зидария, същата боя. Без прозорци. В средата имаше голяма дървена маса. Три стола от отсрещната страна, заети от тримата федерални. Един стол от моята страна, празен. За мен. На масата, грижливо подредени, бяха нещата от джобовете ми. Моята пачка банкноти, поръсена с шепа монети. Старият ми паспорт. Банковата ми карта. Сгъваемата четка за зъби. Картата за метрото, която бях купил още в началото. Визитката на Тереза Лий от нюйоркската полиция, която тя ми даде в помещението с бели плочки под терминала на „Гранд Сентръл“. Фалшивата визитка, която наетите от Лайла Хот симпатяги ми дадоха на ъгъла на Осмо Авеню и Трийсет и пета улица. Компютърната флаш памет, която купих от „Рейдио Шак“ с неопреновото й калъфче в крещящо розово. Плюс мобилният телефон на Леонид. Девет различни неща, всяко голо и самотно под ярките лампи на тавана.

Вляво от масата имаше още една врата. Същата готическа форма, същата дървена конструкция, същата прясна боя. Предположих, че води към друго помещение, разположено под прав ъгъл спрямо първите две. Последното или първото в редицата — според гледната точка. Според това дали си затворник или надзирател. Вдясно от масата имаше стар скрин, който би подхождал повече за спалня. Върху него видях пакет салфетки и напъхани една в друга пластмасови чашки, стоманен термос и картонена чиния с две кифлички със сладко от боровинки. Завлякох се по чорапи дотам и си налях чаша кафе от термоса. Операцията се оказа по-лесна, отколкото предполагах, защото скринът беше нисък. Веригата на ръцете не ми пречеше много. Занесох чашата кафе с две ръце до масата. Седнах на празния стол. Наведох глава и отпих. Изглеждаше, сякаш съм се предал, което беше и целта. Или че съм клекнал. Или омекнал. Освен това кафето беше доста противно и почти напълно изстинало.

Шефът на федералните сви длан и я вдигна над парите ми, сякаш се чудеше дали да ги вземе. После поклати глава, сякаш те бяха нещо твърде прозаично за него. Твърде делнично. Дланта му се плъзна по-нататък и спря върху паспорта ми.

— Защо валидността му е изтекла? — попита той.

— Защото никой не може да накара времето да спре — отвърнах.

— Имах предвид, защо не си го подновил?

— Не съм имал непосредствена нужда. Повечето хора не носят презервативи в портфейла си.

Шефът замълча за момент и продължи:

— Кога за последен път си излизал от страната?

— Можехме да седнем и да поговорим, нали? — отвърнах с въпрос аз. — Нямаше нужда да ме приспивате със стреличката, като че ли съм звяр, избягал от зоопарка.

— Предупредихме те много пъти. Но ти демонстрира абсолютно нежелание да се съобразиш.

— Да ми бяхте извадили окото.

— Но не го направихме. Няма пострадали, всичко е наред.

— Все още не сте се легитимирали. Дори не знам как се казваш.

Мъжът отсреща не каза нищо.

Продължих:

— Няма легитимиране, няма права, няма формално обвинение, няма адвокат. Това ли е новият свят?

— Схванал си.

— Е, тогава ви желая късмет в него — казах.

Погледнах към паспорта си, сякаш изведнъж съм си спомнил нещо. Вдигнах ръце, докъдето могат да стигнат, и се наведох напред. Избутах чашата с кафето достатъчно настрана, между паспорта и банковата ми карта. Взех паспорта, примижах и започнах да прелиствам задните страници. Свих рамене, като че ли паметта е започнала да ми изневерява. Посегнах да върна паспорта на мястото му. Само че не бях достатъчно прецизен в движението. Веригата ми пречеше. Твърдият ъгъл на паспорта бутна чашата с кафе и я преобърна. Кафето се разля и потече право в скута на шефа. Той постъпи както би постъпил всеки. Скочи назад и размаха ръце във въздуха, сякаш можеше да спре течността.