Лий Чайлд - Утре ме няма

Бях в средната клетка, между другите две. Разполагах с кушетката, за която бях завързан, и с тоалетна. Това беше всичко. Нямаше нищо повече. Тоалетната беше оградена с П-образен параван, висок около метър. Върху казанчето на тоалетната имаше вдлъбнатина, която се използваше за умивалник. Видях кран. Само един. Само студена вода. Другите две клетки бяха същите. Кушетки, тоалетни, нищо повече. Върху пода на помещението извън трите клетки се виждаха ивици нов бетон, налят допълнително върху три успоредни улея, които излизаха изпод подовете на клетките. Реших, че са каналите за тоалетните и тръбите със студена вода за чешмите.

В другите две клетки нямаше хора. Бях съвсем сам.

В единия ъгъл на помещението, където стените се срещаха с тавана, имаше камера за наблюдение. Обло стъклено око. Вероятно широкоъгълен обектив, за да се вижда цялото помещение. И трите клетки. Реших, че трябва да има и микрофони. И то повече от един. Вероятно някои от тях бяха много близо. Електронното подслушване е трудна работа. Чистотата на звука е много важна. Кънтенето в стените на помещението може да съсипе всичко.

Левият крак леко ме болеше. Прободна рана и синина там, където беше ударила стреличката. Кръвта по панталона ми беше изсъхнала. Не беше много. Опитах здравината на белезниците на китките и глезените си. Не можеха да се скъсат. Дърпах се и се борих с тях около половин минута. Не че се опитвах да се измъкна. Проверявах дали от усилието ще загубя съзнание отново, а и исках да привлека вниманието на онези, които ме наблюдаваха чрез камерата или слушаха по микрофоните.

Не загубих съзнание. Главата ме наболяваше леко, докато мисълта ми се избистряше, а от усилието пулсирането в крака ми не намаля. Като изключим тези незначителни симптоми обаче, се чувствах доста добре. Вниманието, което привлякох, се прояви след минута под формата на някакъв тип, когото дотогава не бях виждал, със спринцовка в ръка. Сигурно бе някакъв лаборант. В другата си ръка той държеше мокро топче памук. Спря пред клетката ми и ме погледна през решетките.

— Това смъртоносна доза ли е? — попитах.

— Не — отвърна той.

— Имаш ли разрешение да прилагаш смъртоносни дози?

— Не.

— Тогава по-добре се разкарай, защото колкото и пъти да ме приспиваш, в края на краищата ще се будя. И някой от тези пъти ще успея да те спипам. Или ще те накарам да изядеш това нещо, или ще ти го натикам в задника и ще те инжектирам отвътре.

— Това е аналгетик — каза онзи. — Болкоуспокояващо. За крака ти.

— Кракът ми е добре.

— Сигурен ли си?

— Просто се разкарай.

Той се подчини. Мина през масивна дървена врата, боядисана в бяло като стените. Изглеждаше стара. Формата й беше някак готическа. Бях виждал такива в стари обществени сгради. Общински училища, полицейски участъци.

Отпуснах глава на кушетката. Нямаше възглавница. Загледах се в тавана през решетката и се подготвих да чакам. След по-малко от две минути обаче двама от мъжете, които познавах, влязоха през дървената врата. Двама от федералните агенти, но без шефа. Единият носеше пушка „Франки 12“. Изглеждаше заредена и готова за стрелба. Другият държеше нещо като инструмент, а на ръката му висяха няколко вериги. Агентът с пушката се приближи до клетката, промуши цевта през решетките и я заби в гръкляна ми. Другият с веригите отключи клетката. Не с ключ, а като завъртя диска наляво и надясно. Ключалка с комбинация. Отвори вратата, влезе и застана до кушетката ми. Инструментът в ръката му се оказаха клещи резачки. Видя, че ги гледам, и се ухили. Наведе се напред над китката ми. Цевта на пушката се притисна по-силно в гърлото ми. Мъдра предпазливост. Дори и със завързани китки бих могъл да се надигна достатъчно, за да го фрасна с глава както подобава. Може би нямаше да е най-доброто, на което съм способен, но при сериозно засилване от моя страна можех да приспя онзи тип за по-дълго, отколкото аз бях упоен. Или повече време от маймуната. Главата ме болеше и бездруго. Още един сблъсък нямаше да влоши положението кой знае колко.

Цевта на пушката обаче беше забита в гърлото ми и ме държеше в позиция на наблюдател. Агентът с веригите ги разплете и ги нагласи пробно. Едната трябваше да държи китките ми оковани за кръста, другата трябваше да окове глезените ми, а третата да свърже първите две. Стандартни затворнически вериги. Щях да мога да пристъпвам крачка по крачка и да вдигам китките си до нивото на кръста, но само толкова. Агентът постави, заключи и подръпна веригите за проба, после с резачките сряза пластмасовите белезници. Излезе от клетката, а другият свали пушката от гърлото ми.