Лий Чайлд - Утре ме няма

Шефът на федералните свали пушката.

В продължение на секунда не се случи нищо. Почувствах как пулсът ми се ускорява, а кръвното ми налягане рязко се повишава и после спада. Почувствах прилив на кръв към слепоочията си — както от китайската храна, когато бях двайсет години по-млад. Стреличката се беше забила в бедрото ми до перата. Извадих я. Иглата беше изцапана с кръв. Керамичното контейнерче обаче го нямаше. Беше се раздробило на прах, а течността, която съдържаше, вече беше в тялото ми и започваше да действа. Петното кръв започна да се разширява над раната и да се просмуква в памучната тъкан на панталона ми, следвайки нишките на плата, както епидемия се разпространява по градските улици. Сърцето ми биеше учестено. Усещах как кръвта пулсира в тялото ми. Исках да я спра. Нямаше как да стане на практика. Облегнах се назад на плота. Само временно, за облекчение. Изведнъж ми се стори, че седемте мъже пред мен се плъзват хоризонтално. Като страничен плонж в бейзбола. Не бях сигурен дали те са мръднали, или аз съм наклонил глава. Или може би стаята се бе завъртяла. Несъмнено обаче нещата наоколо се въртяха като в центрофуга. Ръбът на плота ме удари под плешките. Или той се издигаше нагоре, или аз се свличах надолу. Опрях двете си длани на него, за да го стабилизирам. Или себе си. Не стана. Ръбът ме удари по тила. Вътрешният ми часовник вече не работеше както трябва. Опитах се да броя секундите. Исках да стигна до девет. Исках да издържа по-дълго от горилата. Някакви последни остатъци гордост. Не бях наясно дали успявам.

Стоварих се на пода. Престанах да виждам. Погледът ми не се замъгли или затъмни. По-скоро всичко заблестя. Видях побеснели сребристи отблясъци отпред. Като въртележка, която се движи хиляди пъти по-бързо. После потънах в поредица безумни сънища, главозамайващи и живи. Пълни с цвят и действие. По-късно си дадох сметка, че началото на сънищата е бил моментът, в който съм загубил съзнание, проснат на пода във фоайето на „Четири сезона“.

Не знам точно кога се събудих. Часовникът в главата ми още не работеше както трябва, но в края на краищата изплувах на повърхността. Лежах на някаква кушетка. Китките и глезените ми бяха закопчани за рамката с пластмасови белезници. Все още бях напълно облечен. Освен обувките. Нямаше ги. В замъгленото ми съзнание прозвуча гласът на починалия ми брат. Чух нещо, което обичаше да казва като хлапе: Преди да критикуваш някого, трябва да извървиш един километър с неговите обувки. Тогава, когато започнеш да го критикуваш, той ще е на километър зад теб и ще трябва да те гони по чорапи. Размърдах пръстите на краката си. После бедрата. Усещах, че джобовете ми са празни. Бяха взели нещата ми. Може би ги бяха описали и прибрали в плик.

Наклоних глава към рамото си и потрих буза в ризата. Набола брада, малко по-голяма, отколкото си спомнях. Може би на осем часа. Горилата от филма на „Нешънъл Джиографик“ беше спала осем. Точка в полза на Ричър, ако, разбира се, за мен не бяха използвали по-слаба доза. Поне се надявах да е така. Онзи огромен примат се беше строполил като отсечено дърво.

Надигнах глава и се озърнах наоколо. Намирах се в клетка, а клетката беше в стая. Без прозорци. Ярка електрическа светлина. Нова конструкция в стара сграда. Редица от три еднакви клетки, направени от скрепени с точкови заварки стоманени пръти, поставени една до друга в голямо старо помещение с тухлени стени. Клетките бяха квадратни, със страна два и петдесет метра. Таваните бяха от стоманени пръти, както и стените. Подовете бяха от грапава ламарина, която по ръбовете беше огъната нагоре, така че се образуваше ръб с височина към два сантиметра. За да задържа разлети течности, мина ми през ум. В една килия могат да се разлеят всякакви течности. Беше заварена за хоризонталните пръти в основата. Нямаше никакви болтове, които да фиксират клетките за пода. Просто бяха поставени в голямото старо помещение.

Самото голямо старо помещение имаше висок сводест таван. Тухлите бяха прясно боядисани в бяло, което вече изглеждаше помътняло. Има хора, които по размерите на тухлите и вида на зидарията могат да кажат къде се намира дадена сграда и кога е построена. Не съм от тях. Въпреки всичко обаче ми приличаше да е от Източното крайбрежие. Деветнайсети век, ръчна работа. Имигрантски труд — бърз и тежък. Вероятно все още се намирах в Ню Йорк. И вероятно бях под земята. Усещането беше като за сутерен. Не беше влажно или студено, а температурата и влажността изглеждаха постоянни, както е под земята.