Лий Чайлд - Утре ме няма

— Шефът на екипа му беше в метрото. Той е петият пътник.

— Такава била работата значи.

— Нищо ли не смяташ да предприемеш?

— Ще кажа на колегите от Седемнайсето управление за сведение.

— И няма да подновиш разследването?

— Не и докато не чуя за престъпление от тази страна на Парк Авеню.

— Отивам в „Четири сезона“ — казах.

Беше късно, а аз бях доста далеч на запад и не намерих свободно такси чак до Шесто Авеню. После стигнах бързо до хотела. Фоайето беше пусто. Влязох, като че ли имам право да съм там, мушнах се в асансьора и се качих до етажа на Лайла Хот. Минах по тихия коридор и спрях пред вратата на апартамента й.

Тя беше отворена.

Езикът на секретната брава беше навън и държеше вратата леко открехната. Изчаках още малко и почуках. Не последва отговор.

Бутнах вратата и почувствах съпротивлението на пантите. С разперени пръсти я отворих до четирийсет и пет градуса и се ослушах.

Никакъв звук.

Отворих вратата докрай и влязох. Стаята пред мен беше сумрачна. Осветлението беше изключено, но пердетата бяха вдигнати и отвън влизаше достатъчно светлина, за да видя, че е празна. Празна, сякаш обитателите й си бяха заминали. По ъглите нямаше пликове с покупки, нито лични вещи, струпани безразборно или подредени, никакви дрехи по столовете, никакви обувки по пода. Никакъв признак на живот.

В спалните беше същото. Леглата бяха оправени, но върху тях се виждаха вдлъбнатини с очертанията на куфари и чанти. Гардеробите бяха празни. В баните имаше използвани кърпи. Душ кабините бяха сухи. Усетих едва доловим аромат от парфюма на Лайла Хот, но само толкова.

Минах през трите стаи още веднъж и после се върнах в коридора. Вратата се затвори зад гърба ми. Чух как изщраква бравата. Стигнах до асансьора и натиснах бутона за слизане. Вратата се отвори незабавно. Кабината ме чакаше. Нощен режим — никакви излишни движения, никакъв излишен шум. Слязох във фоайето и отидох до рецепцията. През нощта дежуреха доста хора — не толкова, колкото през деня, но все пак достатъчно, за да не може да мине номерът с петдесетте долара. „Четири сезона“ не беше такъв хотел. Служителят отдели очи от екрана и ме попита с какво би могъл да ми бъде полезен. Попитах го кога точно Светлана и Лайла Хот са напуснали хотела.

— Кой, сър? — попита той. Говореше с тих, премерен, подходящ за нощта глас, сякаш се опасяваше да не събуди гостите.

— Светлана и Лайла Хот — повторих.

На лицето му се изписа учудване, все едно не разбираше какво му казвам. Погледна отново екрана, натисна няколко клавиша, вгледа се пак, после поклати глава.

— Съжалявам, сър, но не виждам да сме имали гости с такива имена.

Казах му номера на апартамента. Той натисна още няколко клавиша, после отвори озадачено уста и обясни:

— Този апартамент не е бил използван през цялата седмица. Той е много скъп и трудно се намират желаещи да го наемат.

Замислих се отново да не би да съм сгрешил номера и казах:

— Бях в него снощи. В него имаше хора. Срещнах се с тях и днес в чайната. На сметката има подпис.

Служителят опита пак. Извика на екрана всички сметки от чайната, записани към номерата на стаите. Завъртя леко екрана към мен, за да мога да го виждам, и направи красноречив жест, нещо като „убеди се сам“. Бяхме поръчали два чая и едно кафе. Нямаше и следа от такава сметка.

После зад гърба си чух слаб шум. Триене на подметки по мокета, дишане, шумолене на дрехи. И дрънкане на метал. Обърнах се и видях, че съм в центъра на идеален полукръг от седем мъже. Четирима бяха униформени от нюйоркската полиция. Останалите трима бяха федералните агенти, които вече бях виждал.

Полицаите държаха пушки.

Федералните държаха други неща.

Седем мъже. Седем оръжия. Пушките на полицаите бяха италиански, „Франки 12, SPAS“. Е, не беше стандартно въоръжение на полицията. Става дума за футуристично, страховито на вид оръжие, полуавтоматично, с гладка цев, 12-и калибър, с ръкохватка като пистолет и сгъваем приклад. Преимуществата му са много. Недостатъците са два. Първият е високата цена, но явно някой от отделите в полицията беше успял да се пребори за такива средства. Вторият недостатък е полуавтоматичното действие. Твърди се, че тази система е нестабилна, ако се приложи при мощни гладкоцевни оръжия. Хората, на които се налага да стрелят и да умират, биха се тревожили заради това. Появяват се и механични проблеми. Само че не бих се обзаложил, че ще се проявят едновременно при четири оръжия — поради тази причина не си купувам и билети от лотарията. Оптимизмът е нещо хубаво. Сляпата вяра не е.