Лий Чайлд - Утре ме няма

Светлана Хот гледаше в пространството.

— В най-лошия случай ще изчезнете — продължих аз. — Още тук. В един момент ще сте на улицата, в следващия няма да сте никъде. Ще гниете в Гуантанамо или ще ви отведат в Сирия или Египет, където ще могат да ви убият.

Лайла Хот мълчеше.

— Моят съвет? Забравете миналото. Баща ти и вуйчо ти са убити във война. Не са първите, няма да са и последните. Случват се такива неща.

— Само искаме да го попитаме защо.

— Вече знаете защо. Не е имало обявена война и затова не са имали право да убият вашите. Такива са правилата. Преди всяка мисия се провежда сериозен инструктаж.

— Значи е оставил да го направи някой друг вместо него.

— Такива са били времената. Както сама каза, биха могли да предизвикат Трета световна война. В интерес на всички е било да се избегнат всякакви усложнения.

— Ти виждал ли си документите? Сюзан наистина ли е имала потвърждение? Отговори ми само с „да“ или „не“. Няма да направя нищо, без да съм го видяла наистина. Не мога.

— Няма да направиш нищо. Точка по въпроса.

— Не е било честно.

— На първо място не е било честно да нахлувате в Афганистан. Би трябвало да си стоите у дома.

— Значи и вие е трябвало да си стоите вкъщи, но като те слушам на какви места си бил…

— Не възразявам.

— А какво ще кажеш за свободата на информацията?

— Какво да кажа?

— Америка е правова държава.

— Така е. Само че знаеш ли какво точно пише в законите напоследък? Трябва да четеш „Хералд Трибюн“ по-внимателно.

— Ще ни помогнеш ли?

— Ще помоля пиколото да ви извика такси за летището.

— Само толкова ли?

— Това е най-добрата помощ, която някой може да ви окаже.

— Как да те накарам да промениш решението си?

Не отговорих.

— Има ли някакъв начин?

— Няма — казах.

След това всички замълчахме. Чаеният експерт донесе сметката. Беше в подплатен кожен калъф. Лайла Хот я подписа и отбеляза:

— На Сансъм трябва да бъде потърсена отговорност.

— Ако е бил той — казах. — Ако изобщо е бил някой.

Извадих телефона на Леонид и го оставих на масата.

Дръпнах стола си назад и се приготвих да си вървя.

Лайла ме спря.

— Моля те, задръж телефона.

— Защо? — попитах.

— Защото с майка ми ще останем още няколко дни. И много бих искала да има как да се свържа с теб, ако се наложи.

Не го каза закачливо. Или с кокетство. Никакви спуснати клепачи и трепкащи мигли. Просто едва доловима, далечна нотка на заплаха, намек за опасност, едва звучащ зад думите, придружена от видимия хлад в изумително сините очи. Сякаш топлото лятно море се превръща в огрян от слънцето лед. Същият цвят. Друга температура.

Или може би бе просто тъжна и нещастна, решена на всичко.

Погледнах я косо, прибрах телефона в джоба си, станах и си тръгнах. На Петдесет и седма улица имаше много таксита, но нито едно не беше свободно. Тръгнах пеша. „Шератън“ беше на три пресечки в западна посока и пет пресечки в южна посока. Двайсет минути максимум. Помислих си, че мога да стигна там, преди Сансъм да е приключил с обяда.

Не стигнах до „Шератън“, преди Сансъм да приключи с обяда отчасти защото тротоарите гъмжаха от хора, които се движеха бавно заради горещината, и отчасти защото обядът се бе оказал твърде кратък. Което не беше изненадващо. Аудиторията на Сансъм от Уолстрийт иска да отделя колкото се може повече време за правенето на пари и колкото се може по-малко време за донорство. Не се качих и на влака, на който се бе качил той. Изпуснах го с пет минути, което значи, че го настигнах в столицата цял час и половина по-късно.

На входа на Кенън Билдинг стоеше същият портиер. Не ме позна. Пусна ме да вляза заради Конституцията. Заради Първата поправка в Декларацията за правата. Конгресът няма да приема закони, ограничаващи правото на хората да се обръщат с петиции към Правителството. Боклуците от джобовете ми минаха бавно по лентата на рентгена, а аз прекрачих рамката на металотърсача, след което ме опипаха, независимо че индикаторът светеше зелено. Във фоайето заварих група служители в Камарата. Един от тях позвъни по телефона и ме поведе към кабинета на Сансъм. Коридорите бяха широки и объркващи. Отделните кабинети изглеждаха малки, но елегантни. Може би някога са били големи и елегантни, но сега бяха разделени на приемни и множество вътрешни пространства, вероятно за високопоставените служители и отчасти за да може достъпът през лабиринта до голямата клечка да се възприеме като по-голям късмет, отколкото бе всъщност.